— Схващам — отговорих мрачно.
— Вечер обича да се напива — продължи Хенеси. — Понякога така се гипсира, че не знае къде е. Тогава ти поемаш командуването. Той очаква ти да го прибереш вкъщи и да го сложиш да спи. Внимавай как се държиш с него. Когато е пиян, е като динамит. Видях как счупи ръката на един, защото не се отместил от пътя му достатъчно бързо. Ако поиска да кара колата, кажи си молитвата. Той е най-лудият шофьор на света, не дава и пукната пара как ще стигне до някъде, стига само да стигне. Не казвам, че не кара добре, но да надуваш с шейсет мили в час по тези тесни улици, е малко изнервящо за спътника му.
Погледнах часовника си. След две минути трябваше да се явя пред майор Кей.
— Благодаря — казах, — ти ми разказа всичко, което исках да зная. Дори и половината да е лъжа, пак звучи ужасно. Е, надявам се да прекараш добре отпуската си. Изглежда, че си я заслужил.
Хенеси ми намигна.
— Всичко е уговорено. Тя е мургава, пламенна и порочна. Не смятам, че ще видя дневната светлина през тези прекрасни петнадесет дни. Когато излизаш от Болоня, аз вече ще съм на път към нея.
Качих се в колата и я закарах пред главния вход. След това влязох и се явих пред майор Кей.
— Чакайте в колата, Чизхолм — заповяда той, изправяйки се на крака. — Генералът ще излезе след две минути.
Отново излязох.
Четирима полицаи с бели каски бяха застанали като статуи пред входа. Хенеси стоеше до вратата на колата с вдигната нагоре брадичка, с вдървено тяло. Заех мястото си до него в стойка мирно.
Не чакахме повече от две минути. Трима офицери излязоха — двама полковници и майор Кей. Застанаха мирно.
В този момент се появи генералът.
Беше облечен в сив костюм рибена кост и носеше мека шапка в ръката си. Изненада ме, тъй като очаквах да е в униформа.
Беше среден на ръст, със здраво телосложение и яки широки рамене. Лицето му беше с цвят на махагон — едро и месесто. Устата представляваше тънка линия, права и безформена. Очите — избеляло сини и хлътнали. Неспокойни очи, студени и далечни като снеговете на Еверест.
Премина по пътеката почти небрежно, но от погледа му не убягваше нищо. Почувствувах го върху себе си със силата на пламък на горелка. След това огледа колата. Обиколи я бавно, изучавайки я от всеки ъгъл.
— Ти ли си Чизхолм?
Гласът му беше мек и дълбок. Трябваше добре да се напрегнеш, за да чуеш какво казва.
— Да, сър.
— Хайде да погледнем двигателя.
Отворих капака и отстъпих.
Така се загледа в двигателя, като че ли никога не беше виждал подобно нещо.
— Това масло ли е, сержант? — запита той, сочейки капачката на разпределителя.
Погледнах.
Наложи се да погледна повторно, докато забележа тънък слой масло.
— Вероятно, сър.
Той извади бялата си носна кърпичка и избърса капачката. Показа ми черното петно върху снежнобелия лен.
— Това масло ли е, сержант?
— Да, сър.
— Кой е чистил колата?
— Хенеси се обади приглушено:
— Аз, сър.
— О, да, Хенеси, отново ти. Колко пъти още трябва да ти казвам, че не обичам масло върху кърпата си? — Той сви носната си кърпичка на топка и я хвърли на улицата. — Майор Кей!
Майор Кей направи крачка напред.
— Сър!
— Петнадесет дни работа в кухнята за този и отменете отпуската му.
— Да, сър.
Генералът ме погледна.
Отворих вратата на колата, преди да успее да каже нещо. Погледна ме още веднъж изучаващо и с любопитство. Когато затварях вратата, тя го удари по гърба и той го усети.
Качи се в колата и се нагласи.
Затворих вратата, плъзнах се зад волана и запалих двигателя.
Мекият глас промърмори зад гърба ми:
— Карай.
Включих на скорост и колата се отдели от бордюра. С крайчеца на окото си забелязах как двамата полковници и майор Кей отдадоха чест.
Последното, което видях, беше побелялото отчаяно лице на Хенеси.
Все едно, че карах празна кола, ако се съди по реакцните на генерала от Болоня до Флоренция.
Но през цялото време усещах присъствието му. Чувах как преглъща. Знаех кога променя положението си. И най-слабият звук, който идваше от него, ме караше да бъда нащрек като резерва в бейзболен мач, когато някой играч се готви за заключителен удар.
Не можех да си представя в какво състояние щяха да бъдат нервите ми към края на петнадесетте дни, ако продължаваше така.
Пристигнахме в Гранд хотела на брега на Арно точно в тринадесет нула нула. Бях вече навън и му отворих вратата, преди колата да беше спряла съвсем.
Докато излизаше, той ми хвърли изпитателен, пълен с любопитство поглед.
— Предай багажа на служителите на хотела. Откарай колата в гаража. Днес повече няма да ни трябва. Запазил съм стая за теб. Обядвай и ще се срещнем пред рецепцията в четиринадесет нула нула.