— Да, сър.
Наблюдавах го как върви по широкия тротоар и изчезва в хотела. Ходеше изправен, но вървеше бавно като човек, страдащ тайно от някаква болест. Сетих се за казаното от лейтенант Ролинс, че генералът е в отпуск по болест и се чудех какво ли му е.
Извадих багажа и го предадох на двамата портиери на хотела, като ги предупредих да го носят внимателно.
После откарах колата до гаража. Преди да я заключа, я проверих цялата. Беше покрита с прах, на пода отзад имаше много пепел.
Той каза, че колата няма да ни трябва следобед, но нищо нямаше да го спре да промени мнението си. Реших през половината от обедната почивка да я изчистя отвътре и да избърша прахта.
Работих бързо, отново приведох колата във вид, но ми отне близо четиридесет минути. Когато най-накрая я настаних в един от гаражите, който се заключваше, бях плувнал в пот.
Изтичах до рецепцията, взех ключа от стаята си, качих се с асансьора на втория етаж, преминах коридора, дълъг почти половин миля, докато стигнах до стаята си.
Беше хубава стая с изглед към Арно. Щом извадих багажа си, звъннах на рецепцията и поръчах да ми донесат сандвичи с наденичка и половин бутилка вино розе. Докато изгълтам сандвичите, докато се измия и избърша, стана почти два часа.
Появих се на рецепцията в същия момент като него.
— Ще отидем в салона — каза той, — за да решим какво ще правим.
Влязохме в салона.
Там седяха неколцина генералщабни офицери на чашка кафе и коняк, няколко дами с вид на вдовици, италиански бизнесмени, както и двама генерал-лейтенанти, които се загледаха в мен, като че ли не можеха да повярват на очите си. Сержант в салона на Гранд хотела! Нещо нечувано! След това забелязаха генерала и бързо се сетиха, че закъсняват за среща.
Генералът седна на една маса, а аз застанах пред него, докато дамите и бизнесмените ме зяпаха.
— Седни, сержант — каза генералът — и да видим какво ще правим.
Седнах на крайчеца на стола и зачаках.
— Имаме само четири дни тук — продължи той. — Бих искал да видя колкото се може повече. Какво предлагаш?
— Катедралата, епископството и параклисите на Медичите ще стигнат за този следобед, сър. Утре галерията Уфици и двореца Векио, а след обяда двореца Пити и площадчето Микеланджело. На следващия ден Санта Кроче и Барджело. Сетне отиваме в Сан Марко, където ще видите картината на Фра Анджелико, а после ще ви разведа из града, за да ви покажа различните дворци. Последния ден бихме могли да отидем до Фиезоле и да хвърлим поглед на околността.
Той кимна с глава.
— Това е свързано с културата. А вечерите?
— Зависи какво искате да правите, сър. Във Флоренция няма много нощен живот, освен кафенета с оркестри, няколко игрални зали и операта. Зная няколко места, където танцьорките си показват краката, но не са много.
Изгледа ме дълго и втренчено.
— А жени?
Това малко ме стресна, но не му дадох възможност Да го забележи.
— Само едно място е от класа. Не съм ходил там, но съм чувал, че не е лошо. Останалото са обичайните вертепи, а някои от тях са опасни.
— В какво отношение са опасни?
— Там имат навика да удрят по главата и да задигат парите, сър.
Той се усмихна безрадостно.
— Обичам страшните места, сержант. След цялата тази култура, ще имам нужда да се разтоваря. Ще обиколим някои от тези вертепи да видим ще успеем ли да накараме някого да ме удари по главата.
— Да, сър.
От вътрешния джоб на сакото си извади дебел портфейл и го отвори. Беше натъпкан с банкноти от по хиляда лири.
— Това ще послужи за примамка да започнат нещо, нали, сержант? — Той размаха портфейла към мен Мислиш ли, че от това ще ги засърбят ръцете?
— Да, сър.
Той кимна, извади две банкноти и ми ги подхвърли.
— Иди и си купи костюм. Отсега нататък не искам да носиш униформа. — Отправи ми лека студена усмивчица. — И двамата сме във ваканция, сержант.
— Да, сър.
Взех двете банкноти.
Той погледна джобния си часовник.
— Върни се до петнайсет нула нула, преоблечен и готов за излизане.
— Да, сър.
Претрепах се, докато купих костюм, риза и вратовръзка, върнах се в хотела, преоблякох се, но успях с всичко до три часа.
Той ме чакаше на рецепцията.
— Какъв си бил, преди да се присъединиш към армията, Чизхолм?
— Архитект, сър.
Той кимна.
— Не забравяй, че сега си войник — каза, вторачил избелелите си сини очи в лицето ми. — Да си архитект в мирно време е хубаво, но няма никаква полза, когато си на война.
— Не, сър.
— Изкарай колата. Не ми се ходи пеша.