Отидох до гаража и закарах колата пред главния: вход.
— Генералът излезе и я огледа. Обиколи я бавно, изследвайки я много внимателно.
Застанах в готовност до вратата и когато наближи, я отворих.
Той надникна вътре, огледа пепелниците, а след това влезе.
Докато се облягаше на възглавниците каза:
— Благодаря ти, че си се погрижил за колата. Ставам капризен стар човек, но обичам да е чиста.
Толкова се изненадах, че за малко да се издам.
— Да, сър — отговорих и седнах зад кормилото.
В този момент той почти ми хареса.
Наближаваше седем и половина, когато се върнахме в хотела.
— Остави я тук — нареди той, докато излизаше. — Довечера ще ни трябва.
— Да, сър.
— Чакай ме на рецепцията в девет нула нула.
Той влезе в хотела, разглеждайки купчина пощенски картички, които купи в катедралата, епископството и параклисите на Медичите.
Изпразних пепелниците, пометох колата и десет минути я бърсах от прахта. След това влязох в хотела.
Огледах се дали не е във фоайето, преди да отида до малкия американски бар. Поръчах си двойно уиски. Имах нужда от него. Целият следобед генералът попиваше информация, както гъба попива водата.
Изследвахме всеки сантиметър от катедралата, прекарахме двадесет минути пред „Пиета“ на Микеланджело, а той ме разпитваше за историята й. Останахме дълго пред бронзовите врати на Гиберти пред епископството, докато той изследваше всяка чудотворна част от тях като човек, решен да попие цялата красота, преди да ослепее. Застояхме се в параклиса на Медичите дълго след като стана време за затваряне, а уредникът ни следваше по петите с надеждата, че ще си тръгнем, но не искаше да обижда синьора, който му даде две хиляди лири, за да може да се разхожда необезпокояван.
Генералът седна под шедьовъра на Микеланджело „Нощ и ден“, а аз му разказвах историята на семейство Медичи и виждах как попива всяка дума с почти фанатичен интерес.
Когато излязохме на шумната оживена улица той каза:
— Това ми достави удоволствие, Чизхолм. Благодаря. Ако си такъв архитект, какъвто и гид, сигурно си много добър архитект.
Висока похвала.
След като изпих питието, влязох в ресторанта. Предложиха ми маса в един ъгъл, далеч от лъскавите шапки и спекулантите. Това беше една от най-хубавите вечери, които съм прекарвал.
Когато свърших, се качих в стаята си, измих се, обръснах се и се изтегнах върху леглото да си почина до девет часа.
Сега, след като разполагах с време и възможност да наблюдавам генерала отблизо, дойдох до заключението, че в него имаше нещо странно.
През цялото време, докато бяхме заедно, чувствувах силно напрежение. Бях като слепец, крачещ по лед, който знае, че някъде той е изтънял, но е неспособен да види тези места, сигурен, че рано или късно ще пропадне в някоя дупка.
Съвсем очевидно беше, че пие прекалено много. Имаше измити, воднисти очи на пияница, а ако се вгледаше човек по-отблизо в него, би забелязал, че под силния слънчев загар, кожата му е насечена от мънички лилавеещи венички, които не се забелязваха на пръв поглед.
Но не само пиенето беше особеното. Очите му шареха неспокойно. Те с трепет обикаляха стаята подобно стрелкане на змийско езиче — като че ли той си мислеше, че някой се готви да го застреля и трябва непрекъснато да бъде нащрек, за да се наведе бързо. В погледа му нямаше страх. Не беше уплашен. Беше нащрек да не би да се случи нещо, но не само в един или друг момент, а през цялото време.
Много често лицето му се сгърчваше, като че ли усещаше внезапна остра пронизваща болка и тези конвулсии ме безпокояха. Ръцете му бяха неспокойни като очите. Широките му потъмнели силни ръце с къси дебели пръсти и излъскани нокти, бяха поддържани безукорно чисти. Те непрекъснато се движеха — барабаняха по коленете му или бавно се местеха нагоре-надолу по предната част на дрехата му, свиваха се и се разпускаха.
Той беше най-неспокойният мъж, когото съм срещал и инстинктивно знаех, че под повърхността, която трудно контролираше, се криеше жесток и брутален характер.
Продължих да си мисля за него още известно време, докато стана девет без няколко минути, после слязох и се срещнахме при рецепцията.
Беше се преоблякъл в тъмносин костюм и в момента, в който го погледнах, ми стана ясно, че го е ударил на пиянство.
Лицето му беше зачервено, по челото му беше избила пот, а очите му блестяха.
Но се държеше здраво на крака. Когато вървеше през фоайето, не залиташе. Имах обаче неприятното усещане, че е в лошо настроение и само трябва да му дам повод, за да си го излее на мен.
Отворих вратата на колата.
Той влезе и потъна върху възглавниците.