Чаках, държейки вратата с поглед към него.
— Какво си ме зяпнал, а? — запита той, поглеждайки ме свирепо. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Очаквам нареждания, сър — отговорих, застинал в поза сякаш съм глътнал бастун и гледайки над главата му.
Прокара ръка по лицето си и ме погледна безучастно.
— По дяволите! Не зная. Това е твоя работа … — Спря, разклати глава, като че се опитваше да проясни мозъка си, после продължи — Ей, чакай малко. А оново място, дето си показвали краката, за което ми разказа? Я да отидем там. Хайде, давай!
— Да, сър.
Подкарах възможно най-бързо по тясната улица покрай брега на реката, завих наляво по Виа де Торнабуони, на дясно по Виа Порта Роса, покрай Меркато Нуово, по една странична уличка след площад дела Синьория и спрях пред триетажна сграда. Над двойните стъклени врати беше поставен неонов надпис, с червени и зелени букви пишеше „Казино“.
Отворих вратата.
— Това е мястото, сър.
Излезе бавно и се загледа в надписа.
— Няма вид на нещо особено.
— Аз и не смятам, че е, сър.
— Изчакай ме. Може би няма да се забавя.
Той бутна стъклените врати и изчезна надолу по стълбите.
Качих се в колата, изтеглих я от входа и запалих цигара.
Така чаках пет часа в колата — най-дългите пет часа, които, някога съм прекарвал.
Около два часа излезе.
Откарах колата до него, скочих навън и отворих вратата.
Той влезе, без да каже нито дума. Вонеше на спирт и доста опипва, докато се намести върху възглавниците. След това се отпусна толкова тежко, че пружините изстенаха.
— Към хотела — каза, облегна глава назад и затвори очи.
Откарах го обратно в хотела.
Когато отворих вратата, спеше.
Наведох се и леко докоснах рамото му.
Той се събуди толкова бързо, че ми изкара акъла.
За момент остана да лежи върху възглавниците, без да възприема света, но в следващата секунда изпъна гръб, а лявата му ръка сграбчи китката ми в мъртва хватка.
Изви ръката ми жестоко, повличайки ме напред и аз паднах на колене на пода на колата. С дясната си ръка ме хвана за гърлото, а пръстите му се впиха в плътта ми като стоманени куки.
В армията съм попадал на мъже по-силни и по-здрави от мен, но когато се борех с тях, усещах, че мога да ги надвия.
Но в тази парализираща, убийствена хватка, разбрах, че нямам шанс да оцелея и се уплаших до глупост.
Държа ме така може би няколко секунди, които ми се сториха безкрайни, а после ме пусна.
— Каква дяволска игра играеш? — изръмжа. — Как се осмеляваш да докосваш офицер!
Аз се изпънах, поех въздух и някакси застанах мирно.
— Бях решил да ти счупя проклетия врат — продължи той. — Ако отново се допреш до мен, ще те дам на военен съд.
— Да, сър.
Бавно излезе от колата.
— За това ще получиш седем дни затвор, сержант — каза, гледайки ме. — Това може да те научи да държиш ръцете си прибрани!
После бавно влезе в хотела, без да се обръща. Опипах с ръце врата си и изругах.
Точно в седем на следващата сутрин почуках на вратата му.
Ако не бях напрегнал слуха си, нямаше да чуя, че ми казва да вляза.
Отворих вратата и влязох с подноса.
Стоеше до прозореца, косата му беше разрешена, цигара висеше от отпуснатата му уста. Изглеждаше десет години по-възрастен от предишната вечер, под очите му имаше кръгове с цвят на олово.
— Добро утро, сержант — поздрави ме меко.
— Добро утро, сър.
Оставих подноса и застанах мирно. Той се приближи, погледна какво има върху него, взе уискито и го отнесе до прозореца.
— Приготви ми ваната, сержант.
— Да, сър.
Пуснах водата, измерих температурата, добавих още студена вода и реших, че ще стане точно, докато си свърши уискито и се върнах в спалнята.
— Какво ще правим днес? — запита.
Беше изпил уискито и държеше празната чаша в голямата си кафеникава ръка, като че ли не знаеше какво да прави с нея.
— Тази сутрин искахте да видите галерията Уфици и двореца Векио, сър — казах. — А следобед — двореца Пити и площадчето Микеланджело.
Той се намръщи.
— На това ли се бяхме спрели?
— Да, сър.
Разроши косата си още повече, остави чашата и се приближи до нощното шкафче.
— Смятам, че има и по-добър вариант — каза той. — Разгледай ги.
Подаде ми пощенските картички от катедралата, от епископството и от параклисите на Медичите, които купи предишната вечер.
— Не зная откъде дойдоха — недоумяваше. — Вероятно управителят на хотела ми ги е изпратил, но ми изглеждат много хубави.
Аз го гледах и той ме гледаше.
— Катедралата изглежда прекрасна — продължи той. — Смятам, че с нея трябва да започнем. Виж тази кула — как се нарича?