— Иди и се нахрани. Какво ще правим тази вечер?
Каквото желаете, сър.
— Аха. — Гледаше ме безизразно. — Не спомена ли че в града има някакво шоу, където си показват краката? Може да е забавно.
— Има такова, сър, но не е нищо особено.
— Ще рискувам. Трябва да си отдъхна, сържант. Не мога да се образовам денем и нощем. Ще отидем на шоуто.
Сърцето ми замря.
— Да, сър.
— Точно в двадесет и един нула нула, сержант.
— Да, сър.
Представих си още едно петчасово чакане в колата.
Когато се срещнахме в девет часа, носех двеста и петдесетграмово шишенце уиски във вътрешния си джоб и роман. Нямах намерение да седя пет часа в колата само с мислете си.
Заведох го в същото казино. Той направи същата забележка и аз се съгласих с него.
— Изчакай ме. Сигурно няма да се бавя.
Но този път не сглупих. Настаних се с книгата и шишенцето уиски и го забравих.
Около единадесет часа случайно вдигнах поглед и го видях на входа на казиното, втренчил поглед в мене. Бързо прибрах нещата, запалих колата и я откарах до него.
— Какво, по дяволите, си мислиш, та ме караш да чакам? — каза яростно той с ниския си глас. — Боже мой! Ще те науча да седиш буден! Заради това ще загубиш нашивките си и ще се погрижа да не получиш повече повишение.
— Да, сър.
Той влезе в колата.
— Карай до края на улицата и там спри.
Вече беше пиян, но не толкова, колкото предишната вечер.
Стигнах до края на улицата и спрях.
Трябваше да чакаме.
Останахме може би десет минути, когато чух тропането на дървени обувки по тротоара.
— Отвори вратата — каза тихо генералът.
Слязох.
По улицата към нас вървеше високо русо момиче, облечено с кожено палто, без шапка, с обувки с много високи токове.
Нямаше повече от двадесет и две-двадесет и три години, но беше опитна в греха. Имаше големи очи с твърд поглед, дори дебелият слой червило не смекчаваше алчността и упоритостта на устните й.
Спря до колата и аз отворих вратата.
Когато влезе, долових мириса на парфюма й, понасяше се единствено гарниран с много свеж въздух наоколо.
Тя седна до генерала и го потупа по ръката. — Каква прекрасна кола, скъпи — каза, показвайки му малките си бели зъби. Разтвори палтото си. Имаше едър бюст, който, изглежда, е специалитет на италианките. Той трудно се вместваше във вечерната й рокля без презрамки.
— Къде живееш? — запита генералът, гледайки я сякаш поглеждаше непочистено оръжие.
— На Виа Специали, не е далече, скъпи.
— Знаеш ли къде е, сержант?
— Да, сър.
— Тогава карай натам.
Затворих вратата, седнах зад кормилото и подкарах бързо по Виа Деи Магацини, покрай църквата на Орсанмикеле до Виа Специали и там намалих.
— Това е улицата, сър.
— Къщата до стълба — каза момичето, навеждайки се напред.
Спрях до електрическия стълб, излязох и отворих вратата на колата.
Момичето излезе, бързо и лукаво ми намигна, след това пресече тротоара и започна да рови из чантата за ключ.
Генералът излезе бавно от колата. Хвърли поглед към къщата и се намръщи.
Тя беше висока, тясна, потънала в тъмнина.
— Почакай тук, сержант — каза тихо. — Отваряй си ушите. Ако ме чуеш да викам, тичай вътре.
— Да, сър.
Той се приближи до момичето, когато то отключи вратата.
Чух я да казва:
— Не вдигай шум, скъпи. Тук не трябва да водя приятели мъже.
Видях ги да изчезват в тъмното антре и външната врата се хлопна.
Запалих цигара, пресякох улицата и погледът ми се плъзна нагоре по къщата. След около три или четири минути в една стая на последния етаж се запали лампа и освети жълта щора.
Пет етажа, помислих си мрачно. Дано да не ме извика.
Крачих напред-назад в продължение сигурно на един час и изведнъж видях сянка да минава зад осветената щора. Разпознах едрите, яки рамене и главата на генерала с форма на куршум. Той премина три пъти покрай щората и аз се зачудих какво ли може да прави. След това спря, вдигна щората и отвори прозореца.
Наведе се и погледна надолу.
Аз вдигнах поглед към него и махнах с ръка, за да привлека вниманието му.
— Ти ли си, сержант?
Гласът му — нисък и мек — едва достигна до мен. — Да, сър.
— Трябваш ми. Качи се.
Не бях сигурен дали съм го чул правилно.
— Да се кача ли, сър? — извиках.
— Да, да те вземат дяволите! Качи се!
Озадачен, прекосих улицата, отворих външната врата и слепешком открих пътя в тъмното антре. Успях да различа стълбището. Заизкачвах се тихо, минах по един коридор, пак открих стълби и ги заизкачвах. Продължих да се катеря така, опипом намирайки пътя си в тъмнината, докато накрая реших, че ще се изкачвам цяла нощ.