Над себе си изведнъж забелязах светлина и забързах.
— Хайде, сержант — изсъска генералът нетърпеливо. Стоеше на площадката и гледаше над перилото към мен. — Няма да останем тук цяла нощ.
Притичах по последните стъпала, докато стигна до него на площадката. Дишах тежко.
— Да, сър?
— Имам нужда от помощта ти, сержант. — Стоеше с гръб към светлината, не виждах ясно лицето му, но не ми се понрави забързаното дишане на пресекулки, нито пък хрипливия му глас.
— Да, сър — отговорих, взирайки се в него.
— Влез и виж какво можеш да направиш с нея. Струва ми се, че издъхна.
Поколебах се.
— Издъхнала, сър?
— Влизай вътре, дявол да те вземе!
От внезапната злоба в гласа му по гърба ми полазиха мравки. Тогава разбрах, че в стаята нещо не е наред.
Минах покрай него, отидох до вратата и погледнах в осветената стая.
Беше просторна, обзаведена с големи фотьойли, диван, килимчета в свежи цветове и бюфет, пълен с бутилки. В дъното имаше арка, която водеше към спалнята. Оттам, откъдето бях застанал, виждах крака на диван-легло.
— Тя е в спалнята — каза генералът. — Влез и я погледни.
Още докато стоях на прага, усетих някаква странна миризма, която като че разпознавах.
— Това може да не й хареса, сър — се обадих с пресъхнала уста.
— Няма да има нищо против — каза генералът и дебелите му пръсти стиснаха ръката ми. Избута ме напред. — Иди и я погледни.
Прекосих стаята, но докато стигнах арката, вече знаех от какво е миризмата. Стомахът ми се сви на топка и ми призля, но трябваше да се уверя.
Застанал под арката, погледнах в стаята и към леглото. Почувствувах студена пот върху цялото си тяло и изведнъж устата ми се изпълни със слюнка.
Виждал съм човек с разкъсан гръден кош от минохвъргачка. Виждал съм как снаряд пада върху пет души, застанали около сандък с боеприпаси, заиграли се на джин-рум. Случвало ми се е да видя пилот да лети като вързоп с пламнал парашут и да пада на петнадесетина метра от мен, смлян на каша. Но никога не бях виждал нещо толкова ужасно и отвратително като онова, което зърнах върху леглото.
Ножът се намираше захвърлен на пода — голям нож за рязане, червен от кръвта й. Беше я насякъл на парчета. Беше я разпорил, както се разпаря прасе. Единствено лицето й беше останало недокоснато.
То беше застинало в гримаса на ужас, големите й очи бяха широко разтворени и втренчени, белите й зъби блестяха на светлината на лампата, а русата й коса бе разпръсната по възглавницата.
Затворих очи и се обърнах, усетих гадене. Подпрях се с ръце на стената, борейки се с неотложната нужда да повърна, тялото ми беше студено като лед.
— По-добре седни, сержант — каза генералът. — Не изглеждаш добре.
Успях да потисна гаденето, стегнах се и го погледнах.
Беше застанал до вратата. В дясната си ръка държеше автоматичен берета, насочен към мен.
Малкият швейцарски часовник върху камината отмери половин час, острият му звук като на камбана отекна силно в тишината на стаята.
— Седни, сержант. Искам да говоря с теб.
Седнах върху страничната облегалка на дивана.
— Добре ми дойде. Краката ми трепереха.
Той се раздвижи бавно из стаята, като непрекъснато ме държеше на прицел и стигна до бюфета. Сипа две големи дози уиски, без да отклонява дулото, взе едната чаша, отмести се и посочи с глава към другата.
— Вземи, сержант, и седни.
Отидох до бюфета, взех чашата и се върнах до дивана. Ръката ми така се тресеше, че разсипах част от питието върху килима.
Генералът изпи своето уиски на една голяма глътка. Аз посръбвах от моето по-бавно.
— Така е по-добре — каза и остави чашата си върху масата. — Имах нужда от това. — Докосна с пръсти челото си, поклати глава и се намръщи. — Видя ли какво направих с нея?
— Да — отвърнах.
— Това го наричат внезапен пристъп на мозъчно разстройство, предполагам — каза той и отново поклати глава. — От месеци чакам да го направя. Колко странно, сержант, как подобна идея започва да пълзи у човека. Може би ако позволяваха на генералите да стигат до фронтовата линия и да помирисват врага, това нямаше да се случи. Не съм създаден да работя зад бюро. От време на време трябва да се окъпя в кървава баня. Мисълта за нея расте в съзнанието ми. Продължава да расте дотогава, докато вече не мога да мисля за нищо друго, не мога да работя повече, затова се налага да изпусна малко пара.
Нищо не отговорих. Не бях в състояние.
— Е, свърши се работата — продължи той и седна върху подлакътника на един фотьойл. — Вече се чувствам много по-добре. Утре ще съм в състояние отново да работя. — Извади табакера, запали си цигара и хвърли табакерата към мен. — Пуши, сержант. Трябва да си поговорим сериозно.