— Не си мислете, че ще се отървете — казах.
— Ще се отърва — заяви той и се усмихна. — Хайде, тръгвай.
Отворих вратата и започна дългото, сляпо слизане по тъмните стълби.
СЕДМА ГЛАВА
Докато карах по тесния път, който опасваше Лаго и щеше да ме отведе в Ароло, си мислех какъв късмет имам, че капитулацията на германската армия зае челно място във вестниците в същото време, когато откриха тялото на жената. Капитулацията на Германия измести всички други новини.
Това, което подразбрах от две кратки откъслечни съобщения в един вестник беше, че генералът не бе позвънил на полицията. Той явно е изчакал да тръгна, пуснал е личната ми карта до леглото и се е върнал в хотела.
Обадил се е на полицията, че колата му е открадната и телефонирал на майор Кей, че съм дезертирал. Това станало три дни, преди да открият тялото. Тогава, генералът бил вече в Болоня. Дори не бяха го разпитвали за убийството.
Не бях в опасност. Вече бях стигнал в Рим, когато италианската полиция започна хаотично издирването ми. В Рим се запознах с Торчи, който джебчийствуваше в катедралата Свети Петър. Тъкмо той даде идеята да стана гид и ми намери стая до тази, която заемаха със Симона.
Разказах му, че съм дезертирал от армията — обяснение, което задоволи любопитството му. Самият той беше дезертирал от италианската армия преди няколко месеца и смяташе, че нито един здравомислещ човек не остава в армията повече, отколкото може да издържи.
По онова време почти не излизаха вестници и в онзи, който открих, имаше само едно кратко съобщение за убийството и едно за откраднатата кола на генерала.
В новината за убийството се казваше, че полицията издирва сержант Дейвид Чешъм, който, според тях, би могъл да им помогне да разрешат мистерията.
Тъй като полицията, очевидно търсеше сержант Чешъм, допуснах, че е безопасно да използувам собственото си име и се надявах, че съвсем малко хора биха си спомнили краткото съобщение.
Спомняйки си за всичко това, докато карах по тесния път, струваше ми се, че събитията отпреди шест години не са се случили с мене. През първите шест бях доволен, че съм останал в Италия, печелех си препитанието като гид, пътувах от град на град и събирах информация за книгата си.
После започнах да мисля за случаите, които пропусках, и закопнях да се завърна в родината. Започнах да изучавам възможностите да се снабдя с подправен паспорт, но цената го правеше недостъпен.
Когато стигнах Ароло, оставих колата под дървения навес и се качих в стаята си.
За първи път от шест години бях уплашен.
Не можех да проумея как Лаура е разбрала, че съм дезертьор. Но тя го е знаела и очевидно съм бил в нейна власт от първата ни среща.
Непосредствената ми реакция беше да си събера нещата и да изчезна, но след като помислих малко, реших, че така проблемът ми няма да се разреши.
Ако си тръгнех, тя вероятно щеше да съобщи на полицията кой съм и преследването щеше да започне отново. Този път обаче ще бъде съвсем различно. Сега полицията вече е организирана и възможността да избягам е нищожна.
Стигнах до заключението, че е по-добре да изчакам, за да разбера какви са намеренията й, как се готви да използува информацията. Докато това не ми е известно, не бива да си позволя никаква стъпка.
Следващият ден беше неделя. Лаура предложи да се срещнем вечерта. Реших, че е по-безопасно да се видя с нея сега, вместо да отлагам. Възможно беше тя да се издаде и тогава щях да реша какво да правя.
Сутринта не я видях. Следобед четох на Бруно както обикновено.
Сестра Флеминг ми напомни, че заминава в понеделник рано сутринта за обичайния си почивен ден.
— Мисис Фанчино се грижи за него, когато не съм тук — ми каза сестрата. — Тя знае какво трябва да прави. Няма нужда вие да вършите каквото и да е.
Лаура се появи за чая, изглеждаше бледа, със сенки под очите. Приближи ме, когато се канех да си тръгвам.
— Здравей, Дейвид — поздрави и ми се усмихна. — Довечера ще се видим ли?
— Да.
Погледнах я, но очите й не издаваха, че крои нещо.
— Радвам се. Около девет ела в къщата с лодките. Довечера не искам да закъснявам.
— Ще дойда.
— Ще те чакам.
Обърна се и спокойно влезе във вилата.
Сега, след като щяхме да се срещнем отново, ми призляваше от мисълта, че ще трябва да я любя. Лудото ми увлечение по нея бе изчезнало като лански сняг и знаех, че вече няма да се върне. Тя спомена, че не иска да закъснява и това сигурно означаваше, че не очаква да се любим. Ако тя поискаше, бях решен да сложа картите на масата. Всичко беше за предпочитане, пред това да се преструвам, че съм влюбен в нея.
Няколко минути преди девет часа се качих в лодката на Бичи и гребейки, стигнах до къщата с лодките.