Поколебах се. Инстинктът ме предупреждаваше да се измъквам колкото се може по-бързо, но молбата й беше основателна. Трябваше да намери някого на мое място.
— Добре — съгласих се. — Ще изчакам до следващия понеделник, но нито ден повече. От теб зависи дотогава да намериш някого.
— Ще намеря — отвърна тя. — Много ти благодаря, Дейвид. Крайно мило от твоя страна.
Присмехулният й поглед ми подсказа, че съм сгрешил.
— И когато си тръгнеш, Дейвид — продължи, — ще се споразумеем ли да забравим един за друг, както и за нашите чудатости, ако можем да ги наречем така?
— Разбира се — отговорих и отминавайки, продължих към кухнята.
След всичко патовата ситуация се беше превърнала в победа.
Тъй като Бруно не изглеждаше особено заинтересуван от това, което му четях, оставих книгата.
— Сигурен съм, че ще бъдете много щастлив, когато дъщеря ви отново е тук — казах. — Сега, след като тя се връща, аз ще си замина. Все още ми предстои много изследователска работа, бих искал да отида до Орвието и да разгледам тамошната катедрала. Съжалявам, че ви напускам, но се надявам да разберете, че не мога да прекарам остатъка от дните си тук, след като имам толкова много друга работа.
Той много ясно изрази изненадата и разочарованието си, но те скоро отминаха и явно се съгласи, че трябва да помисля и за себе си.
Продължих този едностранен разговор, казах му, че бързо искам да завърша книгата, преувеличих бъдещите си планове със съзнанието, че повечето от нещата, за които говоря няма да се изпълнят. Все още приказвах, когато Мария внесе чая му.
Оставих ги заедно, преди да дойде Лаура.
След като настаних Бруно за през нощта, Лаура ме последва на верандата.
— Сега можеш да вървиш в стаята си, Дейвид — нареди ми тя. — Няма да имам нужда повече от теб.
— Ще използувам стаята на сестра Флеминг, така че ще бъда наблизо, ако му потрябва нещо.
Не говореше напълно непринудено и имах чувството, че крои нещо и иска да е сигурна, че ще бъда далеч от вилата, без да има вероятност да се върна.
— Отивам в Милано — отговорих. — Имам среща с Джузепе. Възможно е да се върна късно, но ако смяташ, че мога да ти дотрябвам, ще отложа заминаването.
— Няма да ми трябваш. Искаш ли да вземеш колата?
— Използувам колата на Бичи.
— Лека нощ, Дейвид.
Докато вървях по пътеката към селото, ми хрумна, че тази вечер е последната сигурна възможност за Лаура да се отърве от Бруно. След като Валерия се върнеше, шансовете й щяха да намалеят и в нито един от случаите нямаше да е безопасно. Дали не планира нещо за вечерта? Тази ли е причината да се съгласи така лесно да замина? Дали не е решила да накара Белини да направи онова, което аз отказах?
Тази мисъл ме смрази. След един час щеше да е тъмно и Мария ще се е прибрала вкъщи. Лаура щеше да е сама с Бруно.
Продължих по пътеката към селото.
Бичи затваряше.
— Отивам в Милано — казах. — Вероятно ще закъснея. Може ли да взема колата?
— Разбира се — отговори той. — Има бензин. Върви и се забавлявай.
— Може да телефонира синьора Фанчино — продължих. — Ако й трябвам, кажи й, че не ме очакваш по-рано от един часа.
— Ще й кажа.
Седнах в колата, изкарах я на заден от навеса и се понесох по пътя до завоя, който ме скриваше от погледа на Бичи.
Мина ми мисълта, че Лаура ще провери дали съм заминал. Сега щеше да е доволна, че съм тръгнал за Милано.
Стигнах до вилата, когато луната се показа иззад далечните планини. Придвижвах се тихо и внимателно, прикривайки се, и заех позиция зад една голяма върба, откъдето се виждаше стаята на Бруно.
Лаура седеше във фотьойл далеч от леглото и четеше. На грамофона се въртеше плоча от Шопен. Сцената беше толкова спокойна и уютна, че се зачудих дали не си губя времето.
След известно време видях, че крушката в кухнята загасна, после Мария влезе в стаята на Бруно. Беше се облякла да си върви. Тя каза нещо на Лаура, която остави книгата, стана и излезе с нея от стаята.
Пристъпих напред, изтичах до стълбите към верандата, преместих едно голямо плетено канапе откъм стената, вмъкнах се зад него и се свих на земята.
Намирах се непосредствено под прозореца на Бруно и дори Лаура да излезеше на верандата, нямаше да ме види.
Чух я, че се върна.
— Мария си отиде вече, Бруно. Смятам да си легна. Ще ми е по-удобно в леглото с моята книга. Ще изгася светлината. Можеш да се опиташ да заспиш.
Грамофонът спря да свири, а малко по-късно светлината изгасна.