Запали се лампата в стаята на сестра Флеминг.
Изчаках може би пет минути. Тогава чух леки стъпки на верандата. Видях как Лаура тихо излиза от стаята на сестра Флеминг и бързо се спуска по стъпалата надолу към пристана.
Беше оставила лампата да свети, за да си мисли Бруно, че е още там. Съвсем спокойно си плетеше кошницата. Той не можеше да извика и никой не би предположил, че е сам във вилата.
Тръгнах след нея по терасата, откъдето се виждаше къщата с лодките. Лампите светеха зад големия прозорец към залива. Наблюдавах я, докато тичаше надолу по стъпалата и видях как изчезна зад вратата на апартамента. Изчаках няколко секунди, после я последвах. В пристана имаше малка лодка с гребла, завързана до моторницата. Бях точно под прозорците на къщата, скрит в сянката. Чух прозорецът да се отваря.
— Тук е като пещ — недоволствуваше Лаура. — Защо не си отворил?
Гласът й се чуваше съвсем ясно в тихото спокойствие на Лаго.
Поглеждайки нагоре, съзрях масивната фигура на Белини, тръгнал към прозореца.
— Валерия пристига утре — каза тя. — Дейвид си отива следващия понеделник. Сестрата поиска по-дълга почивка. Нарежда се великолепно. Петък вечерта, Марио.
Белини изсумтя.
— Петък е толкова далече. Омръзна ми това чакане. Трябва да се измъквам от страната.
— Невъзможно е да го направим преди петък. Не можем да си позволим да правим грешки. Освен това Дейвид трябва да има време да я опознае. Това е по-важно от всичко друго.
— Дяволски предпазлива си — изръмжа Белини.
— О, не, Марио. Толкова си неразумен. Заради няколко дни повече няма да поема никакви рискове. Сега слушай какво ще ти кажа и те моля, опитай се да го запомниш. Ще дойдеш тук в девет в петък вечерта. Ще те чакам. Ако всичко е наред, ще се качиш във вилата. Аз ще остана тук, за да съм сигурна, че никой няма да ни безпокои. Не виждам как би могъл, но трябва да сме сигурни. Не бива да се навърташ насам до петък вечер. Разбираш, нали?
— Естествено, че разбирам — изсумтя Белини. — Стига толкова приказки. Кога ще получа малко пари? Това искам да зная.
— Само преди няколко дни получи петдесет хиляди — каза рязко Лаура. — Не мога да ти дам повече.
— Трябват ми още — озъби се Белини. — Докога ще ти повтарям, че трябва да се измъкна от страната? Опасно е за мен. Ти не знаеш на какво са способни тези дяволи, след като веднъж започнат да те търсят. Искам един милион лири. Ти ми обеща и по дяволите, ще ги получа.
— Ще си ги получиш в петък. Ще продам перлите си. Но никъде няма да заминеш, Марио, ако в петък направиш някоя грешка.
— Аз не греша, а ако ти ми изиграеш някой номер, малко змийче, ще ти счупя врата.
Лаура се засмя.
— Няма да има номера, Марио.
— И по-добре да няма. Ела. Тази вечер много говорим.
— Разбра ли, Марио?
— Стига приказки, ела тук!
Беше малко след един часа, когато открих, че Лаура изкачва стълбите откъм къщата с лодките. Пушеше цигара и си тананикаше, клатушкаше се. Видях я да изкачва стъпалата на верандата и да влиза в стаята на сестра Флеминг през прозореца.
Изчаках да изгаси, преди да си тръгна. След няколко минути с изненада видях, че се запали лампата в стаята на Бруно.
Притичах бързо и тихо, стигнах до верандата и пропълзях към отворения прозорец.
— Още ли не си заспал? — казваше Лаура. — Да не би да си се чудил къде съм била през цялото това време?
Надзърнах в стаята.
Беше застанала срещу него, опряла се в края на масата до леглото, със скръстени ръце, с цигара между алените си устни. Беше пила и макар че не беше пияна, от зачервеното й лице долових, че е в свирепо и яростно настроение.
Беше се преоблякла в зелена пижама, а малките й крака бяха обути в кожени чехли без токове. Докато я наблюдавах, прокара пръсти през косата си с цвят на мед и се усмихна на Бруно.
— Бях в къщата с лодките — продължи тя. — Иска ли ти се да ме шпионираш, Бруно?
Изтърси пепелта върху пода, докато го гледаше, с агресивно вдигната брадичка, със стиснати устни.
Светлината от лампата на масичката падаше върху лицето на Бруно. Погледът му показваше, че е бдителен и нащрек.
— Време е да свалим картите. Още от катастрофата търпеливо чакам този момент.
Наблюдавах я, застанал в сянката. Чувах я така ясно, все едно че бях в стаята.
— Да започнем от началото, Бруно. Още навремето ти осъзна каква грешка си направил, като се ожени за мен. Наистина беше грешка, и то за двете страни. Аз се омъжих заради това, което щях да измъкна от теб. Смятах, че ще те търпя, тъй като беше много богат, но след като открих, че не си прекалено щедър и когато започна да ме мразиш, установих, че не си единственият, който е сгрешил.