— Аз съм — казах стъписай. — Как ме познахте?
Тя се засмя.
— О, Мария ми съобщава всички клюки. Писа ми, че сте висок, тъмен и хубав, американец. Как е Бруно?
— Очаква да ви види — отвърнах предпазливо.
— Не трябваше да го оставям. Е, отново съм тук, слава Богу, и повече няма да го напускам.
Нямах сили да отделя погледа си от нея. Кипящата й енергия, свежата й младежка красота и естественото й държане ме хипнотизираха.
— Да не би да съм си изцапала носа? — запита тя, смеейки се. — Гледате ме, сякаш съм излязла от зоологическа градина.
Почувствувах, че се изпотявам.
— Извинете ме, синьорина. Имате ли много багаж?
— За съжаление, цял куп. — Тя посочи двамата носачи, потънали в пот, които се бореха с камарата багаж. — Те би трябвало да се погрижат за него.
— Аз ще се заема. Бихте ли почакали в таксито, ето там? Няма да се бавя.
Докато наблюдавах товаренето на багажа й в друго такси, си спомних разговора от снощи. Ето момичето, което Лаура така хладнокръвно подготвяше да убие! Досега за мен тя представляваше само едно име. Не за нея си мислех, докато стоях в сянката и слушах безмилостния план на Лаура. Това, което чух, ме стъписа, но не затова, че се планираше премахнете на момичето, а по-скоро защото аз щях да бъда въвлечен в него.
Докато пътувахме към пристанището, заобиколени от багаж — тя в едно такси, а аз в друго, установих, че не бих могъл да оставя това момиче само срещу Лаура и Белини. До този момент мислех само за себе си, а сега разбирах, че като осуетя плана на Лаура този път, съвсем не означаваше, че тя ще се откаже от него. Аз щях да се спася и нямаше да съм замесен, но Валерия продължаваше да е в опасност. Рано или късно Лаура щеше да опита отново. Нямаше да се откаже лесно. Проблемът оставаше и той трябваше да бъде разрешен.
Стигнахме до пристанището. Докато двамата шофьори и аз пренасяхме багажа в лодката, Валерия стоеше на сянка и ни наблюдаваше. А щом свършихме и платих на таксиджиите, тя дойде до лодката.
— Благодаря много — рече, докато й помагах да се качи. — Не зная какво бих правила без вас. Може ли да я покарам? Виждам как прекрасно я поддържате. Справям се много добре с лодката. Поне Бруно винаги е казвал така.
— Заповядайте.
Седнах зад нея.
Като опитен моряк направи маневра, за да излезе от пристанището, запали мотора и лодката се понесе по Лаго.
— Прекрасно е, че се върнах — каза, поглеждайки ме през рамо. — Нали е великолепно тук? За мен е най-красивото място на света.
— Или едно от най-красивите — отговорих. — Мъчно ми е, че го напускам.
Заявявайки това, разбрах, че след като тя се върна, ще съжалявам още повече да си тръгна.
— Но не си заминавате, нали?
— Заминавам. В понеделник. Синьора Фанчино търси някой да заеме мястото ми.
— Искате ли да си тръгнете?
— Не бих казал, но имам и друга работа.
— Налага ли се да си тръгвате? Мария ми писа, че четете на Бруно и това много е подобрило състоянието му.
Спомних си как Бруно ме погледна тази сутрин. Може да съм му се струвал добър, но е и отсега нататък.
— Искам да продължа книгата си.
— О! — Тя показа разочарованието си. — Съжалявам. Надявах се да ми разкажете за нея. И аз зная много неща за катедралите. Пътувах с Бруно, когато той работеше в Министерството на културата.
— Какво да се прави — казах и промених темата.
Запитах я за престоя й в Париж.
Тя весело бъбреше през целия път, докато пресичахме Лаго, а когато стигнахме пристана, съжалях, че пътешествието свършва.
— Как, за Бога, ще пренесете всичкия този багаж до вилата? — запита тя и скочи от лодката.
— Ще се оправя. Ще откарам лодката по-нагоре и ще заема камиона на Бичи. Той ще ми помогне.
— О, Бичи! Още ли е жив? Преди години бях любимката му — каза тя засмяна. — Кажете му, че скоро ще отида да го видя. Благодаря ви, че ме посрещнахте и се погрижихте за багажа ми.
Наблюдавах нейния бяг нагоре по стълбите, късата й поличка, развяна от вятъра, дългите й стройни крака, които подскачаха от стъпало на стъпало и дълбоко, бавно поех дъх.
Тя остана като ясен образ в съзнанието ми. Обърнах лодката и я насочих нагоре по брега.
Тъкмо бях свършил с пренасяето на багажа на Валерия и се отправях към камиона, когато видях доктор Перели да се приближава към мен.
— Какво се е случило, откакто последният път бях тук? — запита той, а черните му птичи очи изучаваха лицето ми.
— Нищо необикновено, синьор — отговорих.
— Видяхте ли в какво състяние е синьор Фанчино тази сутрин?
— Синьора Фанчино каза, че е превъзбуден от мисълта отново да види дъщеря си.
— Глупости! Нещо се е случило! Това е много повече от възбуда. Е, след като не знаете нищо, няма смисъл да говорим. — Той влезе в колата си и я запали. — Ще дойда утре. Никой не бива да го безпокои. Разбирате ли?