Кимна към мен и потупа с обич Валерия по рамото.
— Приятно прекарване и престани да се тревожиш — каза той и тръгна към колата.
Валерия се обърна към мен, а очите й блестяха.
— Това е хубава новина, нали. Много ти благодаря, че реши да останеш.
— Радвам се, че ще бъда полезен.
— Слушай, след като нищо не мога да сторя за него, няма смисъл да седим вкъщи. Хайде следобед да отидем до Изола Белла и да разгледаме градините. А утре да се разходим до Милано. Можем да останем за обяд и да прекараме целия ден там.
— Не зная. Аз съм тук, за да работя. По-добре попитай синьора Фанчино.
— О, тя няма да има нищо против. Ще отидем ли?
— Ако тя се съгласи, аз съм готов.
След обяда тъкмо излизах от кухнята, когато Лаура ме извика.
Беше бледа, със сенки под очите.
Представях си как се чувствува. Белини бързаше да замине и й създаваше трудности, както разбрах от техния разговор. Сега, след като нещата се забавяха още повече, щеше да си има сериозни неприятности с него и от израза й долових, че е бясна.
— Перели поиска ли от тебе да останеш още? — запита тя рязко.
— Да. Имаш ли нещо против?
— Разбира се. Не ми се иска да останеш, Дейвид. Смятам, че е по-добре да си тръгнеш.
— Добре, щом мислиш така. Най-добре се обърни към Перели. За мен е удобно да си тръгна в понеделник. Отложих го само защото той ме помоли. Тя ме погледна проницателно.
— След като той ти е наредил да останеш, по-добре остани. Радвам се да чуя, че тъкмо доктор Перели те е убедил. Стори ми се, че си се увлякъл по Валерия.
Едва си наложих да остана спокоен.
— Това ли е всичко, което има да ми казваш?
— Не съвсем. Очевидно Валерия иска да командува. Тя май си въобразява, че ще имам нещо против. Нямам. Така че, забавлявайте се.
Обърна се и с бавната си ленива походка тръгна по верандата към своята стая.
През следващите пет дни с Валерия бяхме буквално неразделни.
Ходихме в Милано, до Лаго ди Комо, до Павия. С лодката пресякохме Лаго до Локарно. Изкачихме Мотероне, направихме си пикник на върха, откъдето се откриваше прекрасна гледка, която започваше от равнината и обхващаше цялата верига на Алпите. Нощем излизахме с рибарите и ловяхме пъстърва. Къпехме се, говорехме си и се забавлявахме.
За мен времето беше замряло — като че излизах от гадното бурно течение на живота, по което се носех, и бях стигнал до брега на покоя и щастието. Никога досега не бях се наслаждавал повече на живота.
Не знам кога точно се влюбих във Валерия. Вероятно, когато я срещнах за първи път, когато ми се яви като олицетворение на младостта, красотата, невинността и безгрижието. Като я видях за първи път сякаш усетих физически удар.
Но не знаех, че съм влюбен в нея, докато един следобед, както бяхме седнали под дърветата на малкия закътан плаж край Черо, вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.
Тогава рзбрах, че означавам нещо за нея, понеже тя бързо отмести поглед и се изчерви.
Седях там, притихнал, и се замислих върху откритието, което ме изплаши. Такава любов не съм преживявал. Тя нямаше нищо общо с лудото физическо привличане, което чувствувах към Лаура. Беше съвсем различно. Знаех, че е безнадеждно. Бях тринадесет години по-възрастен от нея. Нямах пари. Полицията ме издирваше. Нямах бъдеще.
— Дейвид … — започна Валерия и спря.
— Да? — отвърнах, без да се обръщам към иея.
— Ти ме озадачаваш. Защо живееш по този начин в Италия? Зная, че едната причина е книгата ти, но не можеш ли да си намериш по-добра работа от това, което сега вършиш?
— За Бога, не се притеснявай за мен — казах и се опитах да се засмея. — Мога да се грижа за себе си.
— Така ли? Не виждам да си си намерил добра работа.
— Глупости! Работата ми е добра.
— Наистина ли ще си тръгнеш, когато Бруно се подобри?
— Да, трябва. Искам да завърша книгата си.
За момент остана загледана в Лаго.
— Тук ще бъде много скучно без теб — рече след малко.
Усетих как устата ми пресъхва.
— Ще се почувствуваш добре. Скоро ще си намериш други занимания.
Тя ме погледна.
— Няма ли да промениш решението си и да останеш?
— Ти току-що каза да си намеря по-добра работа. Е, това смятам да направя. Трябва, Валерия.
— Но няма нужда да си тръгваш, ако не искаш, Дейвид. Би могъл да се заемеш с работата а Бруно.
— Каква работа? — запитах рязко.
— Преди катастрофата Бруно се занимаваше с реставрационната работа по повредените от войната църкви в Ломбардия. След това работата беше поета от министерството, но никой не си е направил труда да прегледа записките и материалите му по разрушенията. Сигурна съм, че той ще бъде много доволен, акосе заемеш да ги приведеш в някакъв ред. Разбира се, Бруно ще ти плаща и ще се интересува да знае как върви работата.