Ето я най-после — конкретната мисъл в съзнанието ми, мисъл, която носех някъде дълбоко през последните два дни.
Ако стане така, че Лаура умре…
Хвърлих цигарата и се изправих.
Това е лудост, рекох си. Заплитах се в убийство. Лесно е да си кажеш: „Ако Лаура умре, ще бъдем в безопасност“. Лаура нямаше да умре. Ако …
Отидох бавно до парапета, който обграждаше крайбрежната улица, облегнах се и се загледах отвъд Лаго към червените покриви и белите къщи на Ароло.
След като тя възнамеряваше да убие Валерия, защо аз да не обмисля нейното убийство? Какво право има да живее? Това ще бъде висша справедливост.
Сърцето ми заби по-силно, устата ми пресъхна. Опитах се да изгоня тази мисъл, но вече бях сигурен, че това е единственото разрешение. Ако не исках да изгубя Валерия, Лаура трябваше да изчезне.
Още откакто се опитваше да ме убеди да я отърва от Бруно, бях добил чувството, че е лесно да стигнеш дотам и да извършиш убийство. Атмосферата в къщата, безмилостната Лаура, обстоятелствата в собствения ми живот и любовта ми към Валерия правеха убийството приемливо.
Но как да го извърша така, че да остана в безопасност? Нямаше ли някакъв начин да го припиша на Белини? Лаура се опитва да въвлече мен, защо аз да не въвлека Белини? И това би било висша справедливост.
Времето течеше. Разполагах само с два дни, за да си изработя план.
Запалих нова цигара и се изненадах, че ръката ми въобще не трепна. Сърцето ми отново биеше нормално. Обземаше ме някакво усещане за студ, независимо от знойното слънце. Върнах се на пейката и седнах.
Налагаше се да бъда много внимателен. Предполага се, че всеки убиец прави поне една грешка. Трябваше да не допусна никаква. Твърде много зависеше от това да не сбъркам.
Първо — мотивът.
Нужно беше да съществува убедителен мотив, който би насочил следата към Белини.
Той вече е подозрителен. Има досие от затвора и всички знаят, че е бандит. Нямаше да е трудно полицията да бъде убедена, стига да изнамерех добър мотив.
Какъв ли?
Перлите на Лаура.
Тя вече си ги прибра от Станито и ги сложи веднъж или два пъти. Щеше да е съвсем просто да ги взема от стаята й, ако не ги носи в петък вечер.
Белини беше работил във вилата. Той знае за перлите. Какво по-очевидно от това да реши да ги открадне и докато го прави, да убие Лаура.
Почувствувах лекия гъдел от студената пот, която се стичаше, по лицето ми, и нетърпеливо я избърсах.
Лаура беше уредила да се срещне с Белини в къщата с лодките в девет часа в петък вечерта.
По това време трябваше да работя по колата в гаража.
Валерия ще е с Бруно.
Няколко минути преди девет ще сляза в къщата с лодките и ще си отворя с ключа, който тя ми беше дала.
Когато Лаура пристигне, ще я ударя по главата, после ще сляза на пристана и ще чакам Белини.
С него трябва да бъда изключително внимателен. Но долу има много места, където бих могъл да се притая, пък и ще е тъмно. Удар по главата с торба пясък няма да остави никакви следи. Ще го ударя в момента, в който слиза от лодката. После ще пъхна перлите в джоба му и ще го хвърля в Лаго. Ще преобърна лодката и ще се върна в гаража.
При наличието на малко късмет, полицията ще си помисли, че от бързане да изчезне, Белини е блъснал лодката и е потънал.
На пръв поглед планът изглеждаше добър.
Съществуваха очевидни пречки.
А ако Белини пристигне пръв?
А ако дойдат заедно?
Трябваше да обмисля и други идеи, но основният принцип ми изглеждаше разумен.
Стоях дълго под изгарящите слънчеви лъчи, обмислях плана от всички страни, преценявах рисковете, разсъждавах да не би да станат неочаквани грешки, внимателно пресмятах всяка възможност.
И тъкмо тогава разбрах, че убийството може да стане нещо завладяващо. Вече не ми призляваше от идеята, не се страхувах. Докато седях там и се взирах с невиждащи очи в Лаго, ми се стори, че съм само на една крачка от щастието, което тази сутрин ми изглеждаше невъзможно.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Около четири часа се отправих към гарата, за да хвана влака за Милано. Ловко се смесих с тълпа туристи, наредили се на опашка за билети и минах през бариерата заедно с тях.
Целта беше никой да не ме забележи, нито да бъда разпознат. Пътешествието ми до Милано не трябваше да бъде известно никому.
Влязох в претъпкано третокласно купе и седнах между една дебела жена, която държеше вързоп върху коленете си, и висок слаб мъж, облечен в черно, вероятно търговски пътник.
Никой не ми обърна внимание и докато влакът потракваше по релсите, се замислих как ли хората в купето биха реагирали, ако знаеха какви мисли се таят в главата ми.