— Не ме е страх.
Познах гласа на Умберто.
Мръднах завесата един сантиметър, за да виждам какво става в стаята.
Умберто стоеше с гръб към мен. Симона му се усмихваше, мургавото й личице беше оживено, а очите й — пълни с очакване.
— Искам сега да ми дадеш подаръка — каза. — Какъв е?
С неохота Умберто започна да рови в джоба на панталона си.
— Не зная дали е безопасно — рече той стеснително. — Ако Торчи ни завари…
— Няма да се върне до девет часа. Колко пъти още да ти го повторя? — каза Симона раздразнена. — Той отиде на събрание.
— Е, щом си сигурна. Не мога да отделя повече от хиляда лири.
Симона го хвана за ръката и го повлече към спалнята.
— Трябва да ми дадеш много повече — изведнъж, гласът й стана твърд. — Хиляда лири са нищо.
Тя затвори вратата.
Чух как Умберто протестира, тихичко се измъкнах от скривалището си, стигнах до външната врата, отворих я и се шмугнах в коридора. Спуснах се четири етажа надолу и излязох на улицата.
Когато стигнах площад Лорето, влязох в галантериен магазин и купих чифт фини кожени ръкавици. Малко трудно ги избрах. Най-накрая взех такива, които ми прилепваха като втора кожа.
После тръгнах по булевард Буенос Айрес и стигнах до железарски магазин, на чиято витрина беше изписано: „Правим всякакви ключове в момента.“
Влязох и връчих на момчето ключа от къщата с лодките, който Лаура ми беше дала, и помолих да ми направи дубликат.
Наложи се да изчакам двадесет минути. Момчето се върна и ми подаде двата ключа. Платих му и отново излязох на улицата.
Първият етап от плана ми беше вече успешно изпълнен. Бях се снабдил с пистолет, ръкавици и резервен ключ от апартамента. Имах нужда още от торбичка с пясък, но тук не очаквах трудности.
С бърза крачка се отправих към гарата.
Прибрах се в стаята си около девет и петнадесет. От Милано си купих сандвичи и бутилка кианти и нямаше нужда да се изкачвам до вилата. Исках да избягвам срещите с Валерия, докато не изпълнех плана си.
Вечерях, след това легнах върху леглото и пуших, докато чух Бичи и жена му да се качват, за да си легнат. Изчаках един час, после се спуснах тихо по стълбите до гаража. Там открих едно малко чувалче, което щеше да послужи за целта, както и сандък с пясък. Взех част от пясъка и тел и се върнах в стаята си. Направих торбичката. Беше съвсем просто. Торчи винаги носеше със себе си подобна. Казваше, че с нейна помощ най-лесно се уреждат спорове. Често ми се беше случвало да я държа и затова знаех колко голяма и тежка трябва да бъде.
Известно време седях и размишлявах с торбичката в ръка.
Утре… а сетне идва петък.
Тази нощ спах спокойно. За пръв път, откакто се бях преместил в тази малка стаичка, не сънувах.
На следващата сутрин отидох във вилата. Сестра Флеминг стоеше на верандата, докато се изкачвах по стълбите. Тя дори ми се усмихна.
— Синьор Бруно ще използува ли стола си тази сутрин? — запитах.
— О, да. Спа прекрасно и изглежда много по-бодър. Когато се върна от уикенда, доктор Перели иска да го преместим в двореца Регина, за да има пълна промяна на обстановката.
— Кога заминавате, сестра?
— Утре сутрин.
Бях изумен от изненадващата промяна у Бруно. Той знае, че след като сестра Флеминг тръгне, Валерия отново ще бъде в опасност. Тогава на какво се дължи това забележително подобрение?
— Откакто състоянието на синьор Бруно се влоши, синьора Фанчино оставала ли е насаме с него? — осведомих се небрежно.
— Само за няколко минути във вторник, когато отидох да се разходя из градината — отвърна сестра Флеминг и ме погледна проницателно. — Защо питате?
— Мислех си, че ще ви се отрази добре да си починете. За вас не е голямо удоволствие да сте затворена в къщи през тези хубави дни.
— Налага се хората да правят много неща, които не им харесват — каза язвително тя. — Хайде, елате. Няма да стоим и да си приказваме цял ден. Сигурна съм, че синьор Фанчино ни чака с нетърпение да го изведем.
Това трябва да е отговорът, помислих си, тръгвайки след нея по верандата. Лаура е разбрала, че докато Бруно ако не спре да се тревожи, сестра Флеминг няма да го остави и планът й пропада. Сигурно е успяла да го убеди, че го е дразнила без нужда и явно Бруно си е въобразил, че няма за какво повече да се безпокои.
Когато влязох в стаята, Бруно ме погледна. Погледът му беше изпитателен, но в него нямаше страх. Когато го повдигнах, нямаше вид като че иска да се отдръпне от мен. Стигнах до заключението; че Лаура го е убедила, че и историята за мен не е била вярна. След като го пренесох върху стола, казах:
— Щастлив съм, че сте много по-добре, синьор. Надявам се, че ще продължите да се подобрявате.