— Добре, Чизхолм — се обади кисело сестра Флеминг. — Не смятам тази сутрин да държим речи. Хайде вървете. Трябва да измия пациента.
Усмихнах се на Бруно, но бях смутен. Обичайният му приятелски поглед липсваше, макар че не беше враждебен. Като че ли вече ми нямаше доверие и за него представлявах загадка.
По пътя към градината налетях на Лаура.
Веднага забелязах, че напрежението й се бе отразило. Лицето й се беше издължило, отслабнало, а под очите имаше тъмни кръгове.
— Къде беше снощи? — запита рязко. — Трябваше ми. Не може така да изчезваш, Дейвид, без да ми казваш къде отиваш.
Усмихнах й се.
Сега тя не означаваше нищо за мен. Не усещах привличането й и като я погледнах, си казах какъв глупак съм бил да се влюбя в нея.
— Забравяш, че вече не съм ти слуга — казах. — Няма защо да ти съобщавам къде отивам. Останах тук тез няколко дни по молба на доктор Перели.
Очите й засвяткаха, но се овладя.
— Добре, Дейвид, щом така смяташ. Би ли ми дал ключа от къщата с лодките? Забрави, да ми го върнеш.
Знаех си, че рано или късно ще си го поиска и тъкмо затова направих дубликат.
— Ето ти го — рекох и го извадих от джоба си. — Трябваше да ти го върна по-рано, но ми изхвръкна от ума.
Тя взе ключа.
— Моля те, не забравяй, че сестра Флеминг заминава за уикенда. Не бих искала да изчезваш така докато я няма.
Очите ми обхождаха лицето й и се спряха на челото. Точно там трябва да я ударя, помислих си, да я ударя силно с нещо много тежко, което ще счупи черепа. Ще умре бързо и безболезнено.
— Дейвид!
Върнах се към онова, което ми казваше.
— Съжалявам, замислих се за нещо друго. Да, разбира се, че ще бъда тук.
Погледна ме озадачено.
— В такъв случай това е всичко, Дейвид.
Разделихме се.
Трябваше да намеря нещо, с което да я убия. Това бях пропуснал. Сигурно щеше да има нещо в къщата с лодките, което Белини вероятно би грабнал и би я ударил, за да престане да крещи.
Малко след единадесет часа видях Лаура да тръгва с Алфа Ромеото в посока на Сесто Календо. Щом колата се скри от погледа ми, тръгнах към къщата с лодките.
Отключих вратата на апартамента и влязох, оставяйки я да зее.
Огледах се.
Върху полицата над камината имаше бронзов бюст на Данте върху квадратна основа. Прекосих стаята и вдигнах бюста за главата. Беше тежък, но като го повъртях в ръката си, установих, че е удобен.
Идеално ставаше за оръжие. При силен удар острите ъгли на основата щяха да нанесат смъртоносната рана.
Върнах бюста на мястото му. След това се огледах къде бих могъл да се скрия и да чакам Лаура, ако се случеше да закъснее.
Влязох в стаичката с гардеробите. Големият гардероб представляваше отлично скривалище. Отворих вратите, уверих се, че не скърцат. Вътре имаше достатъчно място да се скрия. Затворих вратите и се върнах във всекидневната.
В този момент видях Валерия, застанала на прага. Да ме гледа изумено.
— Дейвид, какво правиш тук?
Неочакваната й поява ме стъписа. Зачудих се откога ли стои на прага. А ако ме е видяла да държа бюста на Данте.
Стоях и я гледах напълно гипсиран. Мозъкът ми: отказваше да функционира.
— Какво има, Дейвид? Защо изглеждаш така?
С усилие се стегнах и й се усмихнах. Не кой знае колко радостно, но се усмихнах.
— Изплаши ме до смърт — казах дрезгаво. — Мислих си, че е Лаура.
— Съжалявам. Изглеждаш толкова особено. Случило ли се е нещо?
— Не. Ти просто ме стресна.
Тя се приближи.
— Сигурен ли си, че нищо не се е случило? Когато излизаше от онази стая, не те познах. Ти, ти ме изплаши, Дейвид.
— Нямах намерение — казах. — Изкара ми акъла. Не би трябвало да съм тук. Помислих, че Лаура ме е заловила. Вратата беше отворна и полюбопитствах да видя как изглежда апартаментът. Страхотен е, нали?
— Мразя го — рече Валерия и потрепера. — Атмосферата е ужасна. Не я ли чувствуваш?
— Не зная. Както и да е, хайде да слезем долу.
— Какво правиш тук?
— Търсех те. Слязох до пристана и след като не те намерих, се качих да видя дали Лаура не е тук.
— Мисля, че отиде в Милано.
Последвах я по стъпалата и се спряхме на кея.
— Дейвид, за вчера…
— Ела — казах, сядайки върху зида. Привлякох я до себе си. — Мислих си за вчера. Истина ли беше това, което ми каза?
— Разбира се, Дейвид. — Тя сложи ръката си върху моята. — Всяка дума, която ти казах, беше истина.
— А за работата?
— Да.
— Нали разбираш, че всичко зависи от баща ти поне докато станеш пълнолетна.
— Зная, освен това няма да направя нищо, което да го огорчи, Дейвид. Но мисля, че ще го убедя да ти даде тази работа, ако ти я приемеш. А когато работиш тук, ще му е по-лесно да свикне с мисълта, че се обичаме.