— Да. Добре, приемам работата, Валерия, ако той разреши.
Тя ми хвърли бърз поглед.
— Дейвид, нещо се е случило, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Вчера и дума не можеше да става да я приемеш. Беше толкова сигурен и непоколебим. Защо промени решението си?
— Тогава нямах време да го обмисля — промълвих, без да я поглеждам. — Снощи установих, че съм бил твърдоглав и горд. Разбрах, че жертвувам общото ни щастие.
— Не искам да изглеждам глупаво, Дейвид, но имам чувството, че нещо се е случило, което те е накарало да промениш мнението си. От снощи ти самият си се променил. Не зная как да ти го обясня, но си станал по-суров. Изглеждаш някак…
Знаех, че съм се променил. В момента, в който реших да се отърва от Лаура и Белини, станах подвластен на страшна сила. Като че ли отворих вратата към съзнанието си и пуснах за влезе някакъв непознат.
— Глупости — заявих, изправяйки се. — Въобразяваш си. Слушай сега, скъпа. Доктор Перели не иска да се виждаме. Не бива да го предизвикваме. Ако те няма дълго във вилата, сестра Флеминг ще му каже. Той не ще се съгласи да получа тази работа, затова трябва да внимаваме. Хайде, сега си върви.
Докато говорех, тя ме гледаше със същия несигурен, озадачен израз, който забелязах и в погледа на Бруно.
— Обичаш ли ме, Дейвид?
Прегърнах я.
— Повече от всичко на света. Не се тревожи, Валерия. Естествено, че съм малко напрегнат от мисълта да не те загубя, но това е всичко.
— Сигурен ли си, че е всичко?
— Да, разбира се. Хайде, сега върви горе, скъпа, преди да са открили, че те няма. Не казвай нищо на Бруно за работата, докато не се закрепи. Може би в събота или в неделя.
Тя ме целуна и ме прегърна.
— Ще бъдеш ли щастлив, ако останеш, Дейвид?
— Винаги ще бъда щастлив, стига ти да си до мен — пророних.
Гледах я, докато изкачваше стъпалата на пристана. Тогава внезапно си спомних, че пипах бюста на Данте без ръкавици. Отпечатъците ми бяха върху него!
Докато отново изкачвах стъпалата към апартамента си помислих, че точно такава грешка може да издаде убиеца.
Следобед прегледах всичките си дрехи и други принадлежности, избрах само най-необходимите и ги сложих в малка ръчна чанта.
Трябваше да помисля за всяка възможност. Ако се случеше нещо непредвидено и независимо от това колко внимателно го бях обмислил, планът ми не успее, трябваше да се подготвя за отстъпление.
При евентуален провал смятах да взема моторницата и с нея бързо да пресека Лаго до Брисаго — гранично градче в Швейцария.
Бях убеден, че по цялото Лаго нямаше по-бърза лодка от тази и ако полицията се спуснеше да ме преследва, щях да й избягам с лекота.
Щях да оставя лодката на около миля от Брисаго, а после пеша по планината, щях да си опитам късмета да мина границата по тъмно. Можех да се отправя към Локарно, където бих могъл да остана ден-два, смесвайки се с туристите, а след това обратно през Комо да стигна до Милано. Оттам щях да отида в Рим, където бях сигурен, че ще се скрия, докато отшуми търсенето.
За щастие пари не ми липсваха. Разполагах със седемте хиляди лири, които Лаура ми бе платила, и с още три хиляди спестени.
Не очаквах планът ми да се провали, но реших да не пропусна и най-дребната подробност.
Занесох чантата в хангара и я скрих под покривалото на лодката. След това изкарах лодката в пристана и проверих мотора. За да бъда сигурен, че в случай на нужда ще се измъкна бързо.
Докато работех, чух шума на друг мотор и видях да приближава малка лодка.
Зад кормилото седеше добре сложен мъж, облечен в бяла отверена на врата риза и фланелен панталон. Той изключи мотора и остави на течението да приближи лодката.
Излязох от моторницата и тръгнах по кея, недоумявайки какво може да иска.
Когато лодката приближи, видях, че е млад човек със загоряло лице и широка войнствена челюст. Усмихна ми се приятелски.
— Извинете — каза той със силен американски акцент, — къде тук наблизо мога да заредя? Изглежда, бензинът ми се свършва.
— Има един гараж на около двеста метра — му отвърнах. — Виждате ли онази върба? Ако спрете там и повървите по брега, ще стигнете до него.
— Благодаря.
Той се наведе напред и се хвана за една от металните халки за завързване на лодки на пристана.
— Американец ли сте?
— Наполовина — отвърнах предпазливо. — На почивка ли сте тук?
— Точно така. С жена ми сме в Стреза. Хубаво място, нали? А какъв е онзи остров?
— Изола Белла. Принадлежи на семейство Боромео. Притежават го от 1650 година.
— Така ли? — Явно това му направи впечатление. — Бих искал да му хвърля един поглед. Може ли да се отиде там?