— Той се подобрява — каза сестра Флеминг, бутайки стола към леглото. — Но прекара много неспокойна нощ.
Преместих го от леглото върху стола, застанах отстрани, докато тя го покриваше, а след това закарах стола на верандата.
Лаура чакаше край парапета. Хвърли ми бърз и изпитателен поглед и каза добро утро със студен и равен глас.
— Можеш да отнесеш чантата на сестра Флеминг до колата, Дейвид — рече.
— Да, синьора.
Довечера, помислих си, гледайки я, ще те убия. Това са последните ти часове живот. Порадвай им се, бъди великодушна, няма защо да изглеждаш толкова студена и раздразнителна. След тринадесет часа ще си мъртва. Ако беше направила усилие, би могла да прекараш прекрасно живота си, без да кроиш планове, да заговорничиш и да си мислиш за парите, които си въобразяваш, че ще обсебиш. С нетърпение ще чакаш да минат часовете, вместо да се опиташ да забавиш времето и пълноценно да използуваш живота, който ти остава.
— Дейвид! Чуваш ли ме!
Стреснах се.
— Извинете, синьора — казах и се обърнах.
Забелязах, че сестра Флеминг смутено се взира в мен. Знаех, че Лаура гледа подире ми, докато вървя по верандата. Не ме бе грижа. Беше вече твърде късно, з а да направи каквото и да е. Капанът е заложен.
Пренесох ръчната чанта на сестра Флеминг надолу по пътеката до колата, която я очакваше, и я поставих върху седалката до Бичи.
Тя дойде и влезе в колата.
— Докато ме няма, внимавайте да не го тръскате — каза и колата тръгна.
— Ще се погрижа — обещах и останах да наблюдавам как старата таратайка подскача и се друса по прашния път.
Е, завесата се вдига. Първата стъпка по моя план, а също и според плана на Лаура, беше направена. Сестра Флеминг замина. Следващата стъпка щеше да е, когато Мария си тръгне вечерта. Другите стъпки щяха да последват бързо. Но докато Мария не е тръгнала от вилата, завесата щеше да остане вдигната пред празна сцена.
Взех лодката на Бичи и въдица. Когато се отдалечих на около петстотин метра от пристана, загасих мотора и опънах кордата.
Слънцето припичаше. Върху лицето си чувствувах лъчите му, които се отразяваха във водата. В далечината виждах рибарските лодки, които се прибираха в Пескатори след нощния риболов. Мислех си дали Белини е станал. Очите ми бяха вперени в часовника. Осем и четиридесет и пет. Като че от цял час е осем и четиридесет и пет. Минутите се точеха като часове, а часовете — като месеци. Наведох рамене и се опитах да не мисля.
Лодката леко се полюшваше. Малка локвичка от мръсна вода на дъното заплашваше да изцапа краката ми.
Забелязах, че Валерия слиза по стъпалата на пристана. Облечена беше в жълт бански костюм. Изглеждаше много млада, както беше застанала на кея и си слагаше шапката за плуване. За пръв път осъзнах, че има хубава фигура — почти като тази на Лаура, но от нейната, устата ми не пресъхваше и сърцето ми не се разтуптяваше. Чувствата ми към Валерия бяха различни. Тя щеше да ми бъде жена, когато станеше моя, щеше да има време да събуди у мене същите чувства.
Видях я как се гмурка във водата и започва бавно да плува към мен. Когато се отдалечи на около петдесет метра от пристана, се върна. Разбрах, че не ме е забелязала в малката зелена лодчица. Зарадвах се. Не исках да разговарям с нея, докато не свърши всичко.
Наблюдавах я как се изкачи на кея, след това се затича по стъпалата, и свали плувната шапка. Гледах я по целия път нагоре до вилата, а след това тя изчезна.
Поиграх си с въдицата, подръпвах кордата и си мислех за нея. Мислите за общото ни бъдеще ми се струваха като да гледаш Тадж Махал на лунна светлина.
Около десет и половина мъжът с бялата риза, който ме стресна с въпроса дали съм ходил в главната квартира на генерал Костен, мина с моторницата си.
Беше с момиче — русо и дундесто, облечено със зелена рокля, която не отиваше на лицето му. Беше такъв тип момиче, за което би се оженил сержант от армията, за да му народи много деца.
Той ми махна и ми се усмихна широко и приятелски. Аз също му махнах, но моята усмивка беше скована. Видях как лодката се отправя към Паланца и когато се изгуби от погледа ми, поех дълбоко въздух и ме побиха тръпки.
Всичко е наред, казах си. Той не си мисли за мен. Не ме е разпознал. Нямаше да ми се усмихне така, ако смяташе, че съм Дейвид Чизхолм — дезертьор и убиец.
Разклатих кордата и се наведох.
Предстоеше ми работа цяла нощ, рекох си. Той беше човекът, от когото се страхувах, олицетворяваше непредвиденото събитие. Сега вече нищо не можеше, да попречи на моя план.
Все едно, че се взирах в червената светлина на светофара и как тя се превръща в зелена.