Лаура седеше на верандата и четеше. Бруно лежеше върху стола си, погледът му бе вперен в далечния връх Монтероне.
— Толкова ли е късно? — запита Лаура и затвори книгата. Погледна часовника си. — Време е да се прибереш, Бруно. Тази вечер Валерия ще остане с теб. След вечеря ще сляза до къщата с лодките. Малко суинг добре ще ми се отрази, а зная, че това не е любимата ти музика.
Бруно я погледна с тревожни очи, но лицето й беше студено и безизразно.
Преместих стола в стаята, а тя се оттегли по верандата към стаята си.
— Синьор, не мога да ви благодаря достатъчно, че ми давате тази възможност — казах на Бруно, след като го преместих върху леглото. — Ще направя всичко възможно да продължа работата ви така, както вие бихте искали.
Очите му се усмихнаха, той погледна Валерия и после пак мен.
— Сутринта ще говорим за това — каза Валерия, като леко погали челото на Бруно. — Той днес се измори и смятам, че вече трябва да си почине. Иди и вечеряй, Дейвид. Какво ще правиш тази вечер?
За щастие бях застанал с гръб към светлината и не се наложи да я погледна в очите.
— Ако не съм необходим тук, ще изляза за риба.
— Отбий се в десет и половина, преди да си легна — рече тя — да видиш как съм. Мисля, че сега Бруно ще поспи. Гледай да влезеш безшумно.
— Той дали разбира колко съм му благодарен? — запитах, когато се преместихме от спалнята на верандата.
— Няма защо да бъдеш благодарен. Така ти му помагаш. Той се безпокоеше за записките си.
— Добре, кажи му повече да не се тревожи.
Докато стояхме един до друг до парапета на верандата, си помислих, че следващият път като я видя, всичко щеше да е свършило.
Докоснах ръката й.
— Обичам те, Валерия.
— Колко е приятно, че ми го казваш, и аз те обичам.
Оставих я и тръгнах към стъпалата, водещи към градината.
Лаура се появи от стаята си.
— Дейвид, нещо не е наред с колата — заяви, идвайки към мен. — Не зная какво се е случило. Стартерът не работи. След вечеря би ли я погледнал? Утре рано сутринта имам една среща в Милано.
Няма да имаш никаква среща утре сутринта, нито пък която и да е сутрин, помислих и я изгледах.
Лицето й беше каменно, като издялано от мрамор, очите й блестяха.
— Да, ще погледна.
— Ще се опиташ ли да я поправиш?
— Ще я оправя.
— Ако съм сигурна, че колата ще е готова за утре сутрин…
— Ще я оправя.
Погледна ме продължително и твърдо и отново влезе в стаята си.
Беше осем и тридесет и пет. От отворената врата на гаража видях как Мария си тръгва по пътеката към портата.
Наблюдавах я как върви тежко и бавно надолу по пътя, докато изчезна от погледа ми. Разполагах само с тридесет и пет минути, докато започна да действувам. Пистолетът беше в джоба на панталона ми, а торбичката с пясък — под ризата. Владеех се, бях изненадващо спокоен, но от напрежението ми се повдигаше целия ден.
Погледнах към вилата. Лаура беше тръгнала през верандата към мен.
Взех една отвертка и се върнах при колата. Когато тя влезе в гаража, дадох си вид, че съм много зает.
— Откри ли каква е повредата? — запита, застанала на прага.
Обърнах се. Светлината на залеза я огряваше по същия начин както онзи ден, когато бяхме в кръчмата на Пиеро и през полата видях стройните й крака и закръгления ханш.
Беше сложила перлите си и отново почувствувах онази тръпка на триумф по гърба си. Развръзката наближаваше. С ужас осъзнах, че съм забравил за перлите. Щях да отида до къщата с лодките без тях и оставах без мотив, който да припиша на Белини.
Но съдбата работеше за мен. Лаура сама поправи първоначалната ми грешка.
— Някой си е поиграл тук — казах. — Запалителната система е объркана изцяло. Ще ми отнеме половината нощ, за да я оправя.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Ако искаш колата да е готова за утре сутрин, по-добре ме остави да работя. Налага се да проследя всеки проводник. Страхотна бъркотия е.
— Направи каквото можеш, моля те.
— Ще стане.
Чух я, че си тръгва и се наведох над мотора. Така изчаках мъничко, после се изправих. Беше изминала половината път към къщата с лодките.
Оставих отвертката, отидох до пейката и избърсах ръцете си с един парцал. Сложих си ръкавиците.
Погледнах часовника. Беше осем и четиридесет и пет.
Дадох й три минути да слезе по стъпалата и да влезе в къщата с лодките, след това тръгнах след нея.
Смрачаваше се бързо.
Преди десетина минути слънцето се беше спуснало зад планинската верига, хвърляйки червена светлина върху Лаго и върховете.
Бях обут с гуменки. Никакъв звук не се чу, докато слизах по стъпалата към пристана. Когато стигнах място, откъдето се виждаше къщата с лодките, спрях и се ослушах.