Тим Алертън се привдигна необичайно бързо.
— Това смешно човече? — попита той недоверчиво.
— Това смешно човече!
— Какво, за бога, прави тук?
Майка му се засмя.
— Колко се разпали, скъпи мой. Защо мъжете толкова се вълнуват от криминалните истории? Не обичам детективските романи и не ги чета. Но едва ли мосю Поаро е тук с някаква специална задача. Той спечели доста пари и сега се наслаждава на живота.
— Изглежда, че е хвърлил око на най-хубавото момиче тук.
Мисиз Алертън наклони малко глава настрани, като наблюдаваше отдалечаващите се фигури на мосю Поаро и спътницата му. Момичето до него го надвишаваше с около три инча. Имаше гъвкава походка — нито скована, нито отпусната.
— Доста хубава е, нали? — каза мисиз Алертън, като стрелна с поглед Тим. За нейна изненада и удоволствие той веднага се хвана на въдицата.
— Много хубава дори. Жалко само, че изглежда толкова намусена и заядлива.
— Може би такова е само изражението й, скъпи мой.
— Мисля, че тя е малко, зло дяволче, но много привлекателно.
Обектът на тези забележки вървеше бавно до Поаро. Розали Отърбърн подмяташе затворения си слънчобран в ръце и изразът й беше без съмнение същият, описан току-що от Тим. Тя изглеждаше и намусена, и заядлива. Веждите й бяха смръщени, а червените й устни — свити в недоволна гримаса.
Излязоха през хотелската врата, завиха наляво и навлязоха в прохладните сенки на градината.
Поаро бъбреше тихо в най-добро разположение на духа. Беше със старателно изгладен бял костюм от шантунг, панамена шапка и носеше в ръка богато украсена метличка против мухи с дръжка от фалшив кехлибар.
— … това ме очарова — говореше той. — Черните скали на Елефантина и слънцето, и малките лодки по реката. Да, добре е да се живее на този свят. — Той замълча, после прибави: — Не мислите ли така, мадмоазел?
Розали Отърбърн каза кратко:
— Мисля, че всичко е наред. Асуан е твърде мрачно място, хотелът е полупразен и всеки е на около сто…
Тя спря и прехапа устни. Очите на Поаро блеснаха.
— Това е вярно, аз съм с единия крак в гроба.
— Нямах пред вид вас — каза момичето. — Съжалявам, бях груба.
— Съвсем не. Напълно естествено е да предпочитате събеседници на вашата възраст. Е, поне има един млад мъж.
— Онзи, който постоянно седи до майка си? Нея харесвам, но той е ужасен — толкова надут!
Поаро се усмихна.
— И аз ли съм надут?
— Не, не мисля така.
Тя очевидно се отегчаваше, но това не раздразни Поаро. Той просто отбеляза със спокойно задоволство:
— Най-добрият ми приятел казва, че си придавам голяма важност.
— Е, може би има за какво да си придавате важност — каза неопределено Розали. — За нещастие криминалните истории изобщо не ме интересуват.
Поаро заяви тържествено:
— Възхитен съм да чуя, че нямате никакви престъпни тайни.
Навъсената маска на лицето й се разчупи за миг и тя му хвърли бърз, проницателен поглед. Той, изглежда, не го забеляза и продължи:
— Мадам, вашата майка не беше днес на обяд. Надявам се, че не е неразположена.
— Това място не е за нея — отговори късо Розали. — Ще се радвам, когато се махнем оттук.
— Ще бъдем заедно на екскурзията до Вади Халфа и Втория водопад, нали?
— Да.
Те излязоха от сянката на градината и се озоваха на прашен път край реката. Там ги обградиха петима бдителни продавачи на мъниста, трима на гипсови скарабеи, двама улични търговци на пощенски картички, едно-две магаретарчета и няколко дрипави деца, които бяха изблъскани по-назад, но протягаха с надежда ръка.
— Вие иска мъниста, сър? Много хубаво, сър, много евтино…
— Вие иска скарабей, лейди? Вижте — великата царица, вие има щастие…
— Вие иска язди магаре, сър? Това магаре много добро, това магаре за двуколка, сър…
— Вие иска иде гранитна кариера, сър? Това много добро магаре, други магарета много лоши, сър, те падат, сър…
— Вие иска пощенска картичка, много евтина, много красива…
— Виж, лейди, това украшение много евтино, само десет пиастра, от слонова кост…
— Това много красива метличка против мухи, само кехлибар…
— Иска разходка с лодка, сър? Аз има много хубава лодка…
— Лейди иска в хотел? Това магаре много добро…
Еркюл Поаро леко размахваше ръце, за да пропъди този човешки рояк, а Розали крачеше изпъната пред него като сомнамбул.
— Най-добре е да се преструваш на ням и сляп — отбеляза тя.
Парцаливите деца тичаха край тях, като бърбореха жално:
— Бакшиш? Бакшиш? Хип-хип-ура — много добри, много мили…