Но Розали не го слушаше. Внезапно се бе спряла и с върха на слънчобрана си рисуваше фигури в рохкавия пясък. Изведнъж избухна ожесточено:
— Ужасна съм, наистина съм ужасна. През цялото време се държа като чудовище. Искам да разкъсам дрехите й, да стъпча красивото й, надменно, самоуверено лице. Като ревнива котка съм, точно така се чувствувам. Тя има такъв страхотен успех, толкова е уравновесена и уверена в себе си.
Еркюл Поаро не бе много изненадан от този изблик. Хвана я за ръката леко, приятелски я разтърси.
— Наистина по-добре ще се чувствувате, след като казахте това.
— Мразя я! Никога не съм мразила толкова от пръв поглед!
— Великолепно!
Розали го погледна с подозрение. После сви устни и се засмя.
— Добре — каза Поаро и също се засмя.
Те се върнаха като приятели в хотела.
— Трябва да намеря мама — каза Розали, като влязоха в студения, слабо осветен хол.
Поаро излезе от другата страна на терасата с изглед към Нил. Там щяха да сервират чай на малки масички, но беше още рано. Той постоя няколко мига, гледайки реката, после слезе в градината.
Няколко души играеха тенис под горещото слънце. Той спря за малко да ги погледа и след това продължи надолу по стръмната пътека. Тук на една пейка с лице към Нил той видя момичето от „При леля ми“. Веднага я позна. Лицето, което бе видял онази нощ, бе ясно запечатано в паметта му. Сега тя беше по-бледа и имаше бръчки, които издаваха голямо изтощение и отчаяние.
Поаро леко се дръпна назад. Тя не го беше забелязала и той я наблюдава известно време, без тя да подозира присъствието му. Малкият й крак потропваше нетърпеливо по земята. Тъмните й, горящи очи имаха странен израз на страдание и мрачен триумф. Гледаше Нил, където лодки с бели платна се плъзгаха нагоре-надолу по течението.
Едно лице и един глас. Той си спомни всичко. Лицето на това момиче и гласа, който току-що бе чул, гласа на младоженеца.
Втората сцена на драмата се разигра, докато той гледаше унесеното в мисли момиче.
Над тях прозвучаха гласове. Момичето скочи на крака. Линет Дойл и съпругът й слизаха по пътеката. Гласът на Линет беше изпълнен с щастие и доверие. Напрежението и умората по лицето й бяха напълно изчезнали. Линет бе щастлива.
Момичето пристъпи напред една-две крачки. Другите двама спряха като заковани.
— Е Линет — каза Жаклин дьо Белфор, — ти си тук. Изглежда, че постоянно се срещаме. Здравей, Саймън, как си?
Линет се бе свила назад към скалата със слаб вик. Приятното лице на Саймън внезапно се беше изкривило от ярост. Той пристъпи напред, като че ли искаше да удари стройната момичешка фигура.
С бързо като на птица движение на главата тя забеляза присъствието на непознат. Саймън се обърна и видя Поаро.
— Здравей, Жаклин. Не очаквахме да те видим тук — каза неловко той.
Думите му не бяха никак убедителни. Момичето се усмихна, като откри белите си зъби.
— Каква изненада, нали? — попита тя. После, като кимна леко, продължи по пътеката.
Поаро тръгна деликатно в обратната посока. Когато се отдалечаваше, той чу Линет Дойл да казва:
— За бога, Саймън! Какво да правим, Саймън?
ТРЕТА ГЛАВА
Вечерята свърши. Терасата на хотел „Водопадът“ беше залята с мека светлина. Повечето от гостите на хотела бяха там, край малките маси.
Саймън и Линет Дойл се появиха, придружена от висок, изискан посивял мъж, с умно и гладко избръснато лице. Докато тримата се колебаеха при вратата, Тим Алертън стана от стола си и пристъпи към тях.
— Сигурен съм, че не си спомняте за мен — каза той учтиво на Линет, — но аз съм братовчедът на Джоана Саутууд.
— Разбира се, колко съм глупава! Вие сте Тим Алертън. Това е моят съпруг (със слаб трепет в гласа — гордост, свенливост?) и това е моят американски попечител, мистър Пенингтън.
— Трябва да се запознаете с майка ми — каза Тим.
След няколко минути те седяха заедно на масата — Линет в ъгъла, а от двете й страни Тим и Пенингтън се бореха за вниманието й, като говореха един през друг. Мисиз Алертън поведе разговор със Саймън Дойл.
Двукрилата врата се разтвори. Красивата, права фигура в ъгъла между двамата мъже внезапно се изопна с напрежение. Напрежението изчезна, когато се появи нисък мъж, който прекоси терасата.
— Вие не сте единствената знаменитост тук, скъпа. Това смешно човече е Еркюл Поаро — каза мисиз Алертън.
Каза го небрежно, с усет на светска дама, която иска да запълни неловка пауза, но думите й, изглежда, направиха голямо впечатление на Линет.
— Еркюл Поаро? Разбира се, слушала съм за него…