Тя като че ли потъна в някакъв унес. Двамата мъже до нея изпаднаха в недоумение как да поддържат разговора.
Поаро беше отишъл до края на терасата, когато го заговориха.
— Седнете, мосю Поаро. Каква прекрасна нощ!
Той се подчини.
— Но да, мадам, прекрасна е наистина.
Той се усмихна учтиво на мисиз Отърбърн. Какъв смешен тюрбан и тези черни одежди! Тя продължи с високия си, недоволен глас:
— Колко много знаменитости има тук, нали? Очаквам да видя някоя статия във вестниците скоро. Светски красавици, известни писатели…
Замълча и се засмя е леко подигравателен, престорено скромен глас.
Поаро по-скоро почувствува, отколкото видя, че намръщеното момиче отсреща трепва и свива още по-намусено устни.
— Пишете ли някаква книга сега, мадам? — попита той.
Мисиз Отърбърн отново се засмя тщеславно:
— Ужасно съм мързелива. Наистина трябва да се хвана на работа. Читателите ми са безкрайно нетърпеливи, а издателят ми, бедният човек. С всяка поща получавам умолителни писма! Дори телеграми!
Поаро почувствува, че момичето отново се раздвижва в полумрака.
— Нямам нищо против да ви кажа, мосю Поаро, че съм тук отчасти заради местния колорит. „Сняг по лицето на пустинята“ — това е заглавието на новата ми книга. Силна е… кара те да размислиш. Сняг — в пустинята, стопен от първия огнен дъх на страстта.
Розали стана и като измърмори нещо, изчезна в тъмната градина.
— Човек трябва да бъде проницателен — продължи мисиз Отърбърн, поклащайки енергично тюрбана си. — Всичко в моите книги е важно, те не са лесни за разбиране. Били забранени в библиотеките — няма значение! Аз казвам истината. Да, сексът! Защо всеки се страхува от секса, мосю Поаро? Центърът на Вселената! Чели ли сте моите книги?
— Уви, мадам! Не чета много романи, вие разбирате. Професията ми…
— Трябва да ви дам да прочетете „Под смокиновото дърво“ — каза твърдо мисиз Отърбърн. — Мисля, че ще ви хареса. Смела е, но е истинска!
— Много мило от ваша страна, мадам. Ще я прочета с удоволствие.
Мисиз Отърбърн помълча една-две минути. Тя опипваше дългата огърлица, увита два пъти около шията й. Озърна се нервно и каза:
— Ако искате, ще изтичам да ви я донеса още сега…
— О, мадам, моля ви, не се безпокойте. По-късно…
— Не, не, няма значение. — Тя стана. — Бих искала да ви покажа…
— Какво има, мамо? — Розали внезапно се бе появила край нея.
— Нищо, скъпа. Точно мислех да донеса една книга на мосю Поаро.
— „Под смокиновото дърво“ ли? Аз ще я взема.
— Ти не знаеш къде е, скъпа. Аз ще отида.
— Знам къде е.
Момичето бързо прекоси терасата и влезе в хотела.
— Позволете ми да ви поздравя за красивата дъщеря, мадам — каза Поаро с лек поклон.
— Розали? Да, да, хубава е. Но има тежък характер, мосю Поаро. И не изпитва никакво съчувствие към болните. Тя винаги знае най-много. Представя си, че знае повече за здравето ми, отколкото аз самата…
Поаро махна с ръка на един минаващ келнер.
— Един ликьор, мадам? Шартрьоз? Ментовка?
Мисиз Отърбърн поклати енергично глава.
— Не, не. В същност аз съм въздържател. Трябва да сте забелязали, че никога не пия нищо освен вода или може би лимонада. Не мога да понасям вкуса на спирта.
— Тогава да ви поръчам цитронада?
Той поръча цитронада и един бенедиктин. Двукрилата врата се разтвори и Розали се запъти към, тях с книга в ръка.
— Заповядайте — каза тя с подчертано безизразен глас.
— Мосю Поаро току-що ми поръча цитронада.
— А вие какво ще пиете, мадмоазел?
— Нищо — и като осъзна резкия си тон, тя прибави: — Нищо, благодаря.
Поаро взе книгата от мисиз Отърбърн. Тя беше с ярката си оригинална обложка, представляваща жена върху тигрова кожа с елегантна прическа и ален маникюр, в традиционния костюм на Ева. Над нея имаше дърво с дъбови листа и големи ябълки с неестествен цвят.
Книгата бе озаглавена „Под смокиновото дърво“ от Саломе Отърбърн. От вътрешната страна имаше бележка на издателя. Там се говореше с ентусиазъм за изключителна дързост и реализъм в това изследване на любовния живот на съвременната жена. „Оригинална, смела, истинска“ — бяха използваните прилагателни.
Поаро се поклони и измърмори:
— За мен е чест, мадам.
Когато вдигна глава, той срещна очите на дъщерята на авторката и несъзнателно направи лек жест. Бе поразен от явната болка, с която бяха пълни.
За щастие точно в този момент пристигнаха напитките и атмосферата се разведри. Поаро вдигна галантно чаша:
— Наздраве, мадам, мадмоазел.
Мисиз Отърбърн промълви, като отпиваше от цитронадата си:
— Толкова освежителна и хубава!