И тримата замълчаха, загледани в блестящите черни скали в Нил. Те изглеждаха някак нереални на лунната светлина. Приличаха на огромни, полулегнали във водата, праисторически чудовища. Слаб вятър внезапно се изви и утихна. Чувство на очакване се носеше във въздуха.
Еркюл Поаро огледа терасата и посетителите. Дали грешеше, или там се носеше същото чувство на очакване? Също като онзи миг на сцената, когато всички очакват появяването на главната героиня.
И точно в този миг двукрилата врата започна да се отваря отново. Този път това като че ли беше от особено значение. Всички бяха замлъкнали и гледаха към нея.
Появи се тъмнокосо, тънко момиче, във виненочервена вечерна рокля. Спря се за миг и после нарочно прекоси цялата тераса и седна край една свободна маса. Нямаше нищо парадиращо, нищо необикновено в поведението му и все пак то сякаш със заучена поза излизаше на сцена.
— Е, това момиче наистина си въобразява, че е нещо! — каза мисиз Отърбърн, като поклати тюрбана на главата си.
Поаро не отговори, защото наблюдаваше новопристигналата. Момичето нарочно седна така, че да може да гледа право Линет Дойл. След малко той забеляза, че Линет Дойл се наведе напред, каза нещо и след миг стана и смени мястото си, така че да гледа в обратна посока.
Поаро поклати замислено глава.
След около пет минути момичето седна в противоположната част на терасата. С лека усмивка и цигара в ръка, тя беше въплъщение на спокойно задоволство. Но винаги, сякаш несъзнателно, мечтателният й поглед не се откъсваше от съпругата на Саймън Дойл.
След петнадесет минути Линет Дойл внезапно, стана и влезе в хотела. Съпругът й я последва почти незабавно.
Жаклин дьо Белфор се усмихна и се завъртя заедно със стола си. Запали цигара и като продължаваше да се усмихва разсеяно, се загледа към Нил.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Мосю Поаро.
Поаро стана бързо. Всички други си бяха отишли и той беше останал последен на терасата. Унесен в мисли, се бе взирал в гладките, блестящи черни скали, когато произнасянето на името му го стресна.
Това беше възпитан, уверен, очарователен глас, може би малко дързък.
Като стана бързо, Еркюл Поаро срещна властните очи на Линет Дойл. Тя носеше разкошна пелерина от лилаво кадифе върху бял копринен пеньоар и изглеждаше по-красива и царствена, отколкото Поаро можеше да си представи.
— Вие сте мосю Еркюл Поаро? — каза Линет. Това едва ли бе въпрос.
— На вашите услуги, мадам.
— Може би знаете коя съм?
— Да, мадам. Слушал съм за вас. Отлично зная коя сте.
Линет кимна. Това беше отговорът, който очакваше. Тя продължи по същия властен и очарователен начин:
— Ще дойдете ли с мен в залата за игра на карти, мосю Поаро? Искам да говоря с вас. Много е важно.
— Разбира се.
Тя го поведе към хотела и те влязоха в празната зала за игра на карти. Като се отпусна в един стол, тя му направи знак да затвори вратата. Той седна срещу нея. Тя заговори направо по въпроса, който я вълнуваше, спокойно, без колебание.
— Много съм слушала за вас, мосю Поаро, и зная, че сте извънредно умен човек. Случи се така, че се нуждая спешно от помощ, и мисля, че вие сте човекът, който ще ми помогне.
Поаро наклони глава.
— Много сте любезна, мадам, но виждате ли, аз съм в отпуск и когато съм в отпуск, не работя.
— Това може да се уреди.
Не беше казано с оскърбителен тон, а със спокойна увереност на млада жена, която винаги е постигала, каквото иска.
Линет Дойл продължи:
— Мосю Поаро, аз съм обект на непоносимо преследване. Това преследване трябва да престане! Имах намерение да отида в полицията, но моят… моят съпруг счита, че полицията би била безсилна да ми помогне.
— Може би…, ако обясните по-подробно? — измърмори учтиво Поаро.
— О, да, разбира се. Случаят е най-обикновен. Тя говореше все още без никакво колебание, никаква нерешителност. Линет Дойл имаше безпогрешен ум на бизнесмен. Спря само за минута, за да изложи по-точно фактите.
— Преди да се запозная със съпруга си, той беше сгоден за мис дьо Белфор. Тя беше моя приятелка. Съпругът ми развали годежа си с нея — те изобщо не си подхождаха. Съжалявам, но тя го понесе много тежко… Много съжалявам наистина, но в такива случаи нищо не може да се направи. Тя ме заплаши… на което аз не обърнах голямо внимание, и мога да кажа, че не се опита да изпълни заплахите си. Но вместо това взе необикновеното решение да… да ни преследва навсякъде, където отидем.
Поаро вдигна вежди.
— Твърде необичайно… отмъщение.
— Много необичайно и много смешно, но и дразнещо.
Тя прехапа устни. Поаро кимна.