— Да, мога да си представя. Вие сте на сватбено пътешествие, както разбирам.
— Да, това се случи за пръв път във Венеция. Тя беше там в „Даниели“. Помислих, че е съвпадение, Много неприятно, но това беше всичко. После я видяхме на кораба за Бриндизи. Разбрахме, че заминава за Палестина. Мислехме, че ще остане на кораба. Но когато пристигнахме в Мена Хаус, тя беше там и ни чакаше.
Поаро кимна.
— И сега?
— Пътувахме дотук по Нил с параход. Почти очаквах да я видя на борда. Когато не я видях, помислих, че е престанала да се държи… толкова детински. Но като пристигнахме, оказа се, че е тук — и ни очаква.
Поаро я изгледа внимателно за миг. Все още беше напълно спокойна, но кокалчетата на ръката, с която стискаше масата, бяха побелели от напрежение.
— И вие се опасявате, че това преследване може да продължи?
— Да. Разбира се, това е толкова идиотска история! — И след кратка пауза добави: — Жаклин така ужасно се излага. Удивена съм, че толкова няма гордост… достойнство.
Той направи лек жест.
— Има моменти, когато гордостта и достойнството са без значение. Има други, по-силни чувства.
— Да, може би. Но какво, за бога, се надява да спечели с всичко това? — каза тя припряно.
— Не винаги става въпрос за печалба, — мадам.
Нещо в тона му раздразни Линет. Тя се изчерви и каза бързо:
— Прав сте. Безсмислено би било да обсъждаме мотивите. Но цялата работа е там, че преследването трябва да престане.
— И как предлагате това да стане?
— Естествено… съпругът ми и аз не можем повече да търпим това унизително положение. Трябва да има някакви законни мерки при такава ситуация — каза тя нервно.
Той я погледна замислено и попита:
— Заплашвала ли ви е открито на публично място? Използвала ли е оскърбителен език? Да ви е нанасяла телесни повреди?
— Не.
— Тогава, откровено казано, мадам, не виждам какво можете да направите. Ако на една млада дама доставя удоволствие да пътува на разни места и вие и вашият съпруг сте на същите тези места, е, добре, какво от това? Въздухът е за — всички! Тя не е правила опит да наруши интимния ви живот. Тези срещи винаги стават на публично място.
— Искате да кажете, че нищо не мога да направя? — попита тя недоверчиво.
— Доколкото знам, абсолютно нищо. Мадмоазел дьо Белфор е в правата си — отговори спокойно Поаро.
— Но…, но това е вбесяващо! Ужасно е, че трябва да се примиря!
— Съчувствам ви, мадам, още повече, както предполагам, не ви се е случвало често да се примирявате с каквото и да било — каза той сухо.
— Но трябва да има някакъв начин да се сложи край на това — промълви Линет и смръщи чело.
Поаро сви рамене.
— Винаги можете да заминете, да идете някъде другаде.
— Но тя ще ни последва!
— Да, много вероятно.
— Това е абсурдно!
— Съвсем вярно.
— И в края на краищата защо трябва да бягаме? Като че ли, като че ли… — Тя спря.
— Точно така. Като че ли… Всичко се свежда до това.
Линет вдигна глава и го погледна право в очите.
— Какво искате да кажете?
Поаро промени тона си и се наведе напред; гласът му беше мек и приятелски.
— Защо това толкова много ви разстройва? — попита той внимателно.
— Защо ли? Но то е влудяващо! Вбесява ме до полуда! Казах ви защо!
Той поклати глава.
— Това не е цялата истина.
— Какво искате да кажете? — попита тя отново.
Поаро се облегна назад, скръсти ръце и заговори хладно и безучастно.
— Чуйте, мадам. Искам да ви припомня недалечното минало. Веднъж, преди един или два месеца, вечерям в Лондон. На масата до моята има двама души, млад мъж и момиче. Изглеждат много влюбени, много щастливи. Говорят с вяра за бъдещето. Не ми е присъщо да подслушвам чужди разговори, но те и не обръщат внимание кой ги слуша и кой не. Мъжът е с гръб към мен, но мога да виждам лицето на момичето. То е много напрегнато. Тя е влюбена със сърце, душа и тяло и не е от тези, които са непостоянни в любовта. За нея това е явно въпрос на живот и смърт. Те са сгодени и ще се оженят, доколкото разбирам, обсъждат къде да прекарат медения си месец. Имат намерение да отидат в Египет.
Той замълча. Линет попита рязко:
— И какво?
Поаро продължи:
— Това е преди един или два месеца, но не съм забравил лицето на момичето. Знам, че ще го позная, ако го видя отново. И също така си спомням гласа на мъжа. Сигурно ще отгатнете къде видях лицето и чух отново гласа. Тук, в Египет. Да, мъжът е на сватбено пътешествие, но на сватбено пътешествие с друга жена.
— Какво от това? Вече ви изложих фактите — каза остро тя.
— Да, фактите.
— Какво тогава?
Той каза бавно:
— Момичето в ресторанта спомена за една приятелка, която, то беше съвсем сигурно, щяла да я подкрепи. Мисля, че тази приятелка бяхте вие, мадам.