Поаро кимна.
— Разсъждавате правилно. Не можем да се върнем в миналото, а трябва да приемем настоящето каквото е. И понякога това е всичко, което човек може да направи — да понесе последствията от миналите си дела.
— Искате да кажете — попита тя недоверчиво, — че не мога нищо, нищо да направя?
— Имайте смелост. Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Не бихте ли могли… да поговорите с Джеки… с мис дьо Белфор? — каза Линет бавно. — Да я накарате да размисли?
— Да, мога да направя това, ако искате. Но не очаквайте много. Мисля, че мадмоазел дьо Белфор е така обсебена от тази фикс идея, че нищо не би могло да я спре.
— Но сигурно можем да направим нещо, за да се измъкнем от това трудно положение?
— Бихте могли, разбира се, да се върнете в имението си в Англия.
— Дори и тогава, предполагам, Жаклин е способна да се засели в селото, така че да я виждам всеки път, когато изляза на разходка.
— Наистина.
— Освен това — промълви тя — не мисля, че Саймън ще се съгласи да избягаме.
— Какво е неговото отношение към всико тока?
— Той е вбесен, направо вбесен.
Поаро кимна замислено.
— Ще… ще поговорите ли с нея? — помоли го тя.
— Добре, но според мен няма да постигна нищо.
— Джеки е толкова странна! — каза Линет разгорещено. — Човек не знае какво ще направи!
— Току-що споменахте, че ви е заплашвала. Разкажете ми по-подробно за това.
Линет сви рамене.
— Заплашваше да ни убие и двамата. Тя е много страстна натура.
— Разбирам — каза сериозно той.
Тя направи умоляващ жест.
— Ще работите ли за мен?
— Не, мадам — отговори той твърдо. — Няма да работя за вас, но ще направя, каквото мога в интерес на хуманността. Това, да. Налице е ситуация, пълна с опасности и изпитания. Ще се опитам да направя нещо, но нямам големи надежди.
Линет Дойл прошепна:
— Но няма ли да работите за мен?
— Не, мадам — отговори Еркюл Поаро.
ПЕТА ГЛАВА
Еркюл Поаро намери Жаклин дьо Белфор на скалите с изглед право към Нил. Той беше съвсем сигурен, че не се е прибирала в хотела и че ще я намери някъде наблизо. Седеше, подпряла брадичка с ръка, и не обърна глава при звука от стъпките му.
— Мадмоазел дьо Белфор? — попита Поаро. — Разрешете ми да поговоря с вас за малко.
Тя помръдна леко глава. Слаба усмивка заигра по устните й.
— Разбира се. Вие сте мосю Еркюл Поаро, нали? Да се опитам ли да отгатна? Вие работите за мисиз Дойл, която ви е обещала щедро възнаграждение, ако успеете в мисията си.
Поаро седна на пейката до нея.
— Вашето предположение е отчасти вярно — каза той с усмивка. — Току-що се срещнах с мадам Дойл, но не получавам възнаграждение от нея, по-точно казано, не работя за нея.
— О! — Жаклин го изгледа внимателно и попита рязко: — Тогава защо сте тук?
Еркюл Поаро отговори с въпрос:
— Виждали ли сте ме преди, мадмоазел?
Тя поклати глава.
— Не, не мисля.
— А аз съм ви виждал. Седях веднъж до вас в ресторанта „При леля ми“. Вие бяхте там със Саймън Дойл.
Странно изражение, подобно на маска, се появи върху лицето на момичето.
— Спомням си тази вечер… — проговори тя.
— Оттогава — продължи Поаро — се случиха много неща.
— Да, много неща се случиха. Гласът й натежа от мъка и отчаяние.
— Мадмоазел, говоря ви като приятел. Забравете миналото!
Тя го погледна с изненада.
— Какво искате да кажете?
— Забравете миналото! Погледнете към бъдещето! Каквото е сторено, е сторено. Непримиримостта няма да го поправи.
— Сигурна съм, че това би било много удобно за скъпата Линет.
Поаро направи лек жест.
— Не мисля за нея в този миг! Мисля за вас. Вие сте страдали, но това, което правите, само ще удължи страданието ви.
Тя поклати глава.
— Грешите. Има моменти, когато почти съм доволна.
— Това, мадмоазел, е най-лошото от всичко.
Тя го погледна бързо.
— Не сте глупав. — И прибави бавно: — Вярвам, че нямате лоши намерения.
— Идете си в къщи, мадмоазел. Вие сте млада, умна, животът е пред вас.
Жаклин поклати бавно глава.
— Не разбирате или не искате да разберете. Саймън е моят живот.
— Любовта не е всичко, мадмоазел — каза меко Поаро. — Само когато сме млади, мислим така.
Но момичето поклати отново глава.
— Не разбирате. — И като го стрелна с очи, каза: — Знаете всичко, нали? Говорили ли сте с Линет? И бяхте в ресторанта онази вечер… Саймън и аз се обичахме.
— Знам, че го обичахте.
Тя реагира бързо на лекия намек и повтори натъртено:
— Ние се обичахме. Обичах и Линет… Доверявах й се. Тя беше най-добрата ми приятелка. През целия си живот Линет винаги е имала всичко, каквото пожелае. Никога не се е отказвала от нищо. Когато видя Саймън, тя го пожела — протегна ръка и го взе.