— И той позволи да бъде… купен?
Жаклин поклати бавно тъмнокосата си глава.
— Не, не е съвсем така. Ако беше така, нямаше да съм тук сега… Намеквате, че Саймън не заслужава… Ако се беше оженил за Линет заради парите й, това би било вярно. Но той не се ожени за нея заради парите й. Всичко е по-сложно. Има едно друго нещо — блясъкът, мосю Поаро. И парите в прибавка. Виждате ли, Линет беше жена с обаяние. Тя беше господарката на едно кралство, младата принцеса, потънала в разкош до върха на пръстите си. Това беше като сцена от театър. Светът беше в краката й, един от най-богатите и търсени лордове на Англия искаше да се ожени за нея. И вместо това тя благоволява да избере невзрачния Саймън. Учудвате ли се, че това му замая главата? — Тя внезапно простря ръка. — Вижте луната. Добре я виждате, нали? Съвсем е истинска. Но ако слънцето изгрее, повече няма да я виждате. И при нас беше така. Аз бях луната… Когато слънцето изгря, Саймън беше заслепен. Той беше омаян, не можеше да вижда нищо друго освен слънцето — Линет.
Тя замълча и след миг поде:
— Така че блясъкът беше всичко. Той го упои. И освен това нейната абсолютна увереност, навикът й да заповядва. Тя е толкова уверена в себе си, че кара и другите да вярват. Може би Саймън беше слаб, но той е съвсем обикновен човек. Той щеше да обича мен и само мен, ако Линет не го бе отнесла в златната си колесница. И знам, прекрасно знам, че никога не би се влюбил в нея, ако тя не беше пожелала това.
— Вие мислите така.
— Зная това. Той ме обичаше и винаги ще ме обича.
— Дори и сега?
Тя понечи бързо да каже нещо, но отговорът замря на устните й. Погледна Поаро и гъста, огнена руменина покри лицето й. Отвърна поглед и с наведена глава прошепна задавено:
— Да, зная. Сега той ме мрази, мрази ме… Но по-добре да внимава!
С бързо движение бръкна в копринената си чантичка до нея, после протегна ръка. Като изящна играчка на дланта й лежеше малък пистолет със седефена дръжка.
— Хубава дреболия, нали? Твърде неправдоподобна изглежда, за да е истинска, но е истинска. Един от тези куршуми може да убие мъж или жена. Аз съм добър стрелец. — Тя се усмихна, погълната от спомените. — Когато като малка отидох с майка си в Южна Каролина, дядо ми ме научи да стрелям. Той беше старомоден човек и вярваше, че оскърблението се измива само с кръв. Баща ми също се е дуелирал няколко пъти на младини. Добре владееше сабята. Веднъж уби човек заради една жена. Така че, както виждате, мосю Поаро — тя го изгледа, без да трепне, — имам гореща кръв. Купих това, когато всичко започна. Исках да убия един от двамата — работата беше там, че не можех да реша кого. И не ми харесваше да убия и него, и нея. Надявах се да изплаша Линет, но тя е много смела, няма да трепне при нападение. И тогава си казах: „Почакай!“ Тази тактика ми допадаше все повече и повече. В крайна сметка можех винаги да убия един от тях. По-интересно беше да чакам и да обмислям отмъщението си. И тогава ми дойде тази идея: да ги преследвам! Където и да идеха, на края на света, за да бъдат щастливи заедно, щяха да виждат МЕН! И имаше ефект. Това уязви болезнено Линет, в същност нищо друго не би могло да я засегне. Нарани я право в сърцето… И тогава започнах да се забавлявам. А тя нищо не може да направи! Винаги съм безупречно внимателна и учтива! За нищо не могат да се хванат. Отравям им цялото, цялото щастие.
Смехът й звънна — сребърен и мелодичен.
Поаро хвана ръката й.
— По-тихо. Тихо, ви казвам.
Жаклин го погледна с предизвикателна усмивка:
— Е?
— Мадмоазел, умолявам ви да престанете.
— Да оставя скъпата Линет на мира!
— Това не е толкова важно. Не отдавайте сърцето си на злото.
Устата й се отвори, очите й се изпълниха с недоумение.
Поаро продължи тържествено:
— Защото, ако направите това, злото сигурно ще дойде, то ще ви обладае, ще се засели във вас и след това няма да можете да го прогоните.
Жаклин втренчи в него колеблив, несигурен поглед и прошепна:
— Не зная…
Но внезапно извика решително:
— Не можете да ме спрете!
— Не — каза тъжно Еркюл Поаро, — не мога да ви спра.
— Дори ако съм решила да я убия, не можете да ме спрете.
— Не дори ако сте съгласна да заплатите тази цена.
Жаклин дьо Белфор се изсмя:
— О, не се страхувам от смъртта! За какво да живея повече? Сигурно мислите, че е голям грях да убиеш човек, който те е наранил, който ти е отнел единственото нещо, което си имал на света.
— Да — отговори той твърдо. — Вярвам, че да убиеш е непростимо престъпление.