— А? Моля? — изгледа го остро Поаро.
Саймън продължи да се запъва.
— Знам, че звучи отвратително, но Джеки прекалено много ме обичаше.
— Едно момиче, което обича, и един мъж, който се оставя да бъде обичан — измърмори отново Поаро.
— Моля? Какво казахте? Виждате ли, на мъжа не е приятно да чувствува, че жената е по-привързана към него, отколкото той. — Гласът му стана по-топъл и той продължи: — Мъжът не желае тялото и душата му да бъдат притежавани. Всичко е заради това проклето чувство на собственост. Този мъж е мой, той ми принадлежи! С това не мога да се примиря, и нито един мъж не може. Всеки иска да избяга, да се освободи. Мъжът иска да притежава жената, а не тя него.
Той спря рязко и запали цигара с леко потреперващи пръсти.
— Това ли чувствахте с мадмоазел Жаклин?
— Моля? — каза разсеяно Саймън. — Е, да, в същност беше точно така — призна той. — Тя не осъзна това, разбира се. И аз никога не бих й го казал. Но се чувствах неспокоен. Тогава срещнах Линет и тя буквално ме зашемети! Избра такъв бедняк като мен, а всички й се кланяха. Не бях виждал такава красавица. Беше като в приказките.
Гласът му се изпълни с момчешка гордост и удивление.
— Да, разбирам — кимна замислено Поаро.
— Защо Джеки не се държи мъжки? — възкликна Саймън с негодувание.
Лека усмивка се плъзна по устните на Поаро.
— Виждате ли, мосю Дойл, първо тя не е мъж.
— Не, не, исках да кажа, да приеме нещата като разбран човек. Трябва да глътнеш горчивия хап, когато си болен, нали? Вината е моя, признавам. Но какво да се прави! Чиста лудост е да се ожениш за момиче, което не обичаш вече. И сега, когато разбрах на какво е способна Джеки, чувствувам, че леко се отървах.
— На какво е способна — повтори замислено Поаро. — Имате ли представа на какво е способна, мосю Дойл?
Саймън го погледна стреснато.
— Не…, но в същност какво искате да кажете?
— Знаете ли, че носи пистолет със себе си?
Саймън се намръщи и поклати глава.
— Не вярвам, че ще го използува сега. Преди би било по-вероятно. Мисля, че това време отмина. Сега тя е пълна със злоба и се опитва да си го изкара на нас.
Поаро сви рамене и каза със съмнение:
— Може би е така.
— Безпокоя се само за Линет — заяви Дойл някак не на място.
— Да, да, разбирам — каза Поаро.
— Не се страхувам, че Джеки ще направи нещо мелодраматично, като стреля по мен, но това шпиониране и преследване напълно изкараха Линет от строя. Ще ви изложа плана си и вие може би ще предложите някакви подобрения. Като начало обявих открито, че ще останем тук десет дни. Но утре параходът „Карнак“ тръгва от Ше-лал за Вади Халфа. Възнамерявам да резервирам места под фалшиви имена. Утре ще заминем на екскурзия за Филе. Прислужницата на Линет ще вземе багажа. Ще се качим на „Карнак“ в Ше-лал. Когато Джеки разбере, че ни няма, ще бъдем вече много далеч оттук. Тя ще помисли, че сме се изплъзнали и сме заминали за Кайро. А мога и да подкупя носача, за да потвърди това. Какво ще кажете?
— Добре измислено. Но представете си, че остане тук да ви чака?
— Можем да не се върнем. Ще продължим за Хартум и след това може би със самолет за Кения. Не може да ни следва навсякъде по света.
— Не може, защото финансовите й възможности няма да позволят. Тя има много малко пари, доколкото знам.
Саймън го погледна с възхищение.
— Точно така. Знаете ли, не бях се сетил за това. Джеки е бедна като църковна мишка.
— И все пак е успяла да ви следва досега?
— Безспорно тя има малък доход — каза колебливо той. — Мисля, някъде по-малко от двеста на година. Предполагам, че е продала нещо, за да събере пари.
— Така че ще дойде време, когато ще изхарчи всичките си средства и ще остане без нищо?
— Да…
Саймън се смути. Изглежда, тази мисъл не му беше много приятна. Поаро внимателно го наблюдаваше.
— Е, не е много блестяща перспектива — отбеляза той.
— Нищо не мога да направя! — каза ядосано Дойл и прибави: — Какво ще кажете за плана ми?
— Добър е. Но това е отстъпление, разбира се.
Саймън се изчерви.
— Искате да кажете, че бягаме? Да, истина е… Но Линет…
Поаро го наблюдава известно време, след това леко кимна.
— Според вас това навярно е най-добрият начин. Но помнете, че мадмоазел дьо Белфор не е глупава.
— Чувствувам, че някой ден ще трябва да спрем и да си поговорим с нея — каза Дойл мрачно. — Тя не се държи разумно.
— Разумно, боже мой! — извика Поаро.
— Няма причина, поради която жените да не се държат като разумни същества — заяви упорито Дойл.