— Много често се държат така, което е много неприятно — каза сухо Поаро и прибави: — Аз също ще бъда на „Карнак“. Това е част от маршрута ми.
— О! — поколеба се Дойл и продължи донякъде смутено: — Не сме имали това пред вид. Искам да кажа, че… не бих искал да мислите…
Поаро бързо го извади от затруднението:
— Съвсем не. Всичко беше проектирано, преди да напусна Лондон. Винаги съставям плановете си предварително.
— Не пътувате ли от място на място, когато си поискате? Това не е ли по-приятно?
— Може би. Но за да успееш в живота, трябва да обмислиш добре всяка подробност предварително.
— Сигурно така действува ловкият убиец? — засмя се младият мъж.
— Да, но трябва да призная, че най-гениалното и най-трудното за разкриване престъпление, което си спомням, беше извършено в мига, в който бе замислено.
— Трябва да ни разкажете за случаите си на борда на „Карнак“ — каза въодушевено Саймън.
— Не, не, това би означавало — как казват? — да говорим за служебни въпроси.
— Да, но вашите са много интересни. Мисиз Алертън мисли така и копнее да ви подложи на кръстосан разпит.
— Мисиз Алертън? Онази очарователна сивокоса жена, която има толкова предан син?
— Да. Тя също ще бъде на „Карнак“.
— Знае ли, че вие…
— Разбира се, че не — каза натъртено Дойл. — Никой не знае. Следвам принципа, че е по-добре да не се доверявам на никого.
— Чудесен принцип. И аз винаги се придържам към него. Между другото кой е третият член на компанията ви, високият мъж с прошарената коса?
— Пенингтън?
— С вас ли пътува?
— Доста необикновено за меден месец, нали? — каза мрачно Саймън. — Пенингтън е американският попечител на Линет. Срещнахме го случайно в Кайро.
— А, да. Разрешавате ли един въпрос? Съпругата ви пълнолетна ли е?
— В същност още не е навършила двадесет и една години, но не е трябвало да се съобразява с никого, преди да се ожени за мен — каза с усмивка Саймън. — Това беше най-голямата изненада за Пенингтън. Той заминал с „Карманик“ от Ню Йорк два дни, преди да пристигне писмото на Линет с новината за брака ни, така че нищо не знаеше.
— „Карманик“… — прошепна Поаро.
— Беше смаян, когато случайно се срещнахме в „Шепърдс“ в Кайро.
— Наистина удивително съвпадение!
— Да, и като разбрахме, че заминава на тази екскурзия по Нил, решихме, естествено, да пътуваме заедно, иначе би било неучтиво. Освен това… за нас така е по-леко. — Той отново се смути. — Виждате ли, сега Линет е толкова напрегната, очаква Джеки да се появи навсякъде и отвсякъде. Когато сме само двамата, постоянно говорим за това, а с Андру Пенингтън разговаряме на други теми.
— Съпругата Ви не се ли е доверила на мистър Пенингтън?
— Не — отговори решително Саймън. — Това е наша работа. Освен това мислехме, че тази история е приключена, когато тръгнахме на това пътуване по Нил.
Поаро поклати глава.
— Няма да я приключите толкова скоро, сигурен съм. Не, краят е още далеч. Абсолютно сигурен съм в това.
— Бих казал, че не давате големи надежди, мосю Поаро.
Поаро го погледна леко раздразнен и си каза: „Типичен англосаксонец. Мисли си, че всичко е на шега. Няма да порасне.“
И Линет Дойл, и Жаклин дьо Белфор смятаха, че положението е много сериозно. Но в отношението на Саймън нямаше нищо друго освен мъжко нетърпение и раздразнение.
— Ще ми позволите ли един неучтив въпрос? Ваша ли беше идеята да прекарате медения си месец в Египет?
Саймън се изчерви.
— Не, разбира се, че не. В същност с радост бих отишъл навсякъде другаде, но Линет беше непреклонна. Така че…
И той неловко замълча.
— Естествено — каза строго Поаро.
Отлично разбираше, че ако Линет е непреклонна за нещо, то непременно трябва да стане. Помисли си: „Досега чух три различни версии на тази история — на Линет Дойл, Жаклин дьо Бел-фор и Саймън Дойл. Коя от тях е най-близката до истината?“
СЕДМА ГЛАВА
Саймън и Линет Дойл — заминаха на екскурзията до Филе в около единадесет часа на другата сутрин. От балкона на хотела Жаклин дьо Белфор ги наблюдаваше как отплуват в живописната платноходка. Това, което не видя, беше една кола, натоварена с багаж, в която седеше невзрачна прислужница. Тази кола замина от предната врата на хотела и зави надясно към Шелал.
Еркюл Поаро реши да прекара двата часа до обяда на остров Елефантина, разположен точно срещу хотела.
Когато слезе на кея, той видя двама мъже, които се качваха в една от хотелските лодки, и се присъедини към тях. Те очевидно се познаваха. По-младият беше пристигнал с влака предишния ден. Беше висок тъмнокос млад мъж с тясно лице и заядливо издадена брадичка. Беше облечен с много мръсен сив спортен костюм и поло с висока яка, съвсем неподходящо за климата. Другият, малко пълничък мъж на средна възраст, веднага заговори Поаро на изразителен, но леко завален английски. Без да проявява никакво желание да вземе участие в разговора, по-младият ги изгледа намръщено и като им обърна демонстративно гръб, започна да наблюдава с възхищение сръчния нубийски лодкар, който направляваше лодката с пръстите на краката си и придърпваше платното с ръце.