Водата беше много спокойна, големите, гладки, черни скали се плъзгаха край тях и мекият бриз галеше лицата им. Не след дълго пристигнаха на Елефантина и като слязоха на брега, Поаро и бъбривият му познат се отправиха веднага към музея. Той извади от джоба си визитна картичка и я подаде с лек поклон на Поаро. На нея пишеше: „Синьор Рикети, археолог“.
За да не остане назад, Поаро му върна поклона и му даде своята визитна картичка. След като приключиха с формалностите, двамата влязоха заедно в сградата, като ерудираният италианец изля поток от информация. Сега говореха на френски. Младият мъж със спортен костюм обходи равнодушно музея, прозявайки се от време на време, и след малко се измъкна навън.
Поаро и синьор Рикети излязоха дълго време след него. Италианецът започна въодушевено да разглежда развалините, но скоро след това Поаро забеляза зелен раиран слънчобран долу на скалите край реката и се отправи бързо натам.
Мисиз Алертън седеше на една голяма скала, със скицник до нея, а на коленете й имаше книга.
Поаро повдигна учтиво шапка и тя веднага го заговори.
— Добро утро. Много е трудно да се отървеш от тези непоносими деца.
Група малки, черни, хилещи се фигурки я заобикаляше. Като се кривеха и протягаха умолително ръце, те фъфлеха от време на време с надежда: „Бакшиш“.
— Помислих, че ще се откажат — каза тъжно мисиз Алертън. — Наблюдават ме повече от два часа и постепенно ме обкръжават; когато извикам „имши“ и им се заканя със слънчобрана си, те се разпръскват за една-две минути. След това се връщат и ме гледат втренчено, а очите и носовете им са просто ужасни и не мога да повярвам, че наистина обичам деца. Поне да бяха малко измити и да имаха някакви следи от възпитание.
Тя се засмя печално.
Поаро галантно се опита да разпръсне тълпата, но без успех. Те се разбягваха, после се връщаха и отново ги обграждаха.
— Повече щях да харесам Египет, ако само за малко ме бяха оставили на мира. Но никъде не можеш да останеш сам. Някой постоянно ти досажда с молби за пари, предлага ти разходка с магаре или мъниста, излет до туземни села или лов на патици.
— Много е неприятно — съгласи се Поаро. Той постла внимателно кърпичката си на скалата и седна някак страхливо.
— Синът ви не е ли с вас тази сутрин?
— Не, Тим трябваше да изпрати няколко писма, преди да заминем на екскурзия до Втория водопад. Отиваме там на екскурзия.
— Аз също.
— Много се радвам. Искам да ви кажа, че съм много развълнувана, че се запознах с вас. Когато бяхме в Майорка, една позната, мисиз Лийч, ми разказваше удивителни неща за вас. Беше си загубила рубинения пръстен и много съжаляваше, че не сте там, за да го намерите.
— Бога ми, да не съм тюлен от цирково шоу!
И двамата се засмяха.
Мисиз Алертън продължи:
— Видях ви от прозореца си със Саймън Дойл по алеята тази сутрин. Кажете ми, какво мислите за него? Всички толкова се интересуваме от този човек.
— Така ли?
— Да. Бракът му с Линет Риджуей беше най-голямата изненада. Тя трябваше да се омъжи за лорд Уиндълшъм и после внезапно се сгоди за този мъж, за когото никой нищо не беше чувал.
— Познавате я добре, мадам?
— Аз не, но една моя братовчедка, Джоана Саутууд, е една от най-добрите й приятелки.
— А, да, срещал съм това име във вестниците. — Той замълча за миг, после каза: — Много се говори за тази млада дама, Джоана Саутууд.
— О, тя отлично знае как да се рекламира — отсече мисиз Алертън.
— Вие като че ли не я обичате?
— Това беше доста злобна забележка от моя страна — разкая се тя. — Виждате ли, аз съм старомодна. Не я обичам много. Но тя и Тим са близки приятели.
— Разбирам — каза Поаро. Събеседницата му го стрелна с очи и смени темата.
— Колко малко млади хора има тук! Онова хубаво тъмнокосо момиче с ужасната майка с тюрбана е като че ли единственото младо същество наоколо. Забелязах, че често говорите с нея. Това дете ме интересува.
— Защо, мадам?
— Изпитвам съжаление към нея. Толкова много можеш да страдаш, когато си млад и чувствителен. Мисля, че е нещастна.
— Да, не е много щастлива, бедната.