— Тим и аз я наричаме „нацупеното момиче“. Опитах се да я заговоря един-два пъти, но тя винаги се държеше студено. Но, надявам се, че ще дойде на тази екскурзия по Нил и може би ще се сприятелим, нали?
— Твърде е възможно, мадам.
— Наистина съм много общителна, най-различни хора толкова много ме интересуват. — Като замълча за миг, тя подхвърли: — Тим ми каза, че мургавото момиче, името й е дьо Белфор, е било сгодено за Саймън Доял. Сигурно им е много неприятна да се срещнат отново.
— Да, неприятно е — съгласи се Поаро.
Мисиз Алертън го погледна бързо.
— Може да ви прозвучи глупаво, но тя почти ме плаши. Изглежда толкова екзалтирана.
Поаро кимна бавно с глава.
— Не сте далеч от истината. Големият вихър на чувствата винаги плаши.
— И вас ли ви интересуват хората, мосю Поаро? Или се интересувате само от потенциални престъпници?
— Малко хора са извън тази категория.
Тя го погледна малко учудено.
— Наистина ли мислите така?
— Ако има определена подбуда, искам да кажа.
— Която е различна при различните хора?
— Естествено.
Мисиз Алертън се поколеба, лека усмивка заигра по устните й.
— Дори и аз може би?
— Майките са особено безмилостни, когато децата им са в опасност.
— Мисля, че сте съвсем прав — каза тя сериозно и след малко прибави усмихнато: — Опитвам се да измисля мотиви за престъпление за всеки в хотела. Много е забавно. Саймън Дойл например.
Поаро се засмя.
— Най-обикновено престъпление, по най-прекия път до целта. Без никаква интелигентност.
— — И следователно много лесно ще бъде разкрито?
— Да, той не би бил изобретателен.
— А Линет?
— Това би било като „Алиса в страната на чудесата“. С главата напред.
— Разбира се. Свещеният кралски приоритет!
— А фаталното момиче, Жаклин дьо Белфор, би ли могла тя да извърши убийство?
Поаро се поколеба минута-две и каза несигурно:
— Да, мисля, че би могла.
— Но не сте сигурен.
— Не, това момиче ме озадачава.
— Не вярвам, че мистър Пенингтън би убил, нали? Той е толкова изпит и болнав, без кръв в жилите си.
— Но сигурно има силен инстинкт за самосъхранение.
— Може би. А бедната мисиз Отърбърн с нейния тюрбан?
— Не забравяйте суетата.
— Като мотив за убийство? — попита със съмнение мисиз Алертън.
— Мотивите за убийство понякога са много банални.
— Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?
— Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните й форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителността…
— Мосю Поаро!
— О, да, зная един случай, когато, да кажем, Б премахва А с единствената цел да облагодетелства В. Политическите убийства често влизат в тази категория. Считат някого за опасен за цивилизацията и поради тази причина го ликвидират. Някои хора забравят, че животът и смъртта зависят от добрия бог.
Всичко това той изрече много сериозно.
— Радвам се да чуя това от вас. Все пак бог сам избира оръдията си — прошепна тя.
— Тази мисъл е опасна, мадам.
— Е, след този разговор чудя се дали ще остане някой жив! — каза весело тя и стана. — Трябва да се връщаме. Ще тръгнем веднага след обяд.
Когато слязоха при кея, видяха младият мъж с полото да сяда в лодката. Италианецът беше вече там. След като нубийският лодкар отпусна платното и те потеглиха, Поаро учтиво се обърна към непознатия.
— Има прекрасни неща за разглеждане в Египет, нали?
Младежът извади вонящата лула от устата си и отговори кратко и натъртено — с учудващо възпитан глас:
— Те ме отвращават.
Мисиз Алертън сложи пенснето си и го изгледа със задоволство и интерес.
— Така ли? Защо? — попита Поаро.
— Пирамидите например. Безсмислено дялане на огромни камъни, построени заради егоизма на някой жесток, самодоволен деспот. Помислете за експлоатираните маси, които са се трудели ден и нощ и са умирали, за да ги издигнат. Отвращавам се, като мисля за страданията и мъките, които са вградени в тях.
— На вас не ви трябват нито пирамидите, нито Партенона, нито прекрасни гробници и храмове, напълно достатъчно е хората да се хранят три пъти на ден и да умират в леглата си — обади се весело мисиз Алертън.
Младият човек я изгледа намръщено.
— Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.
— Но не са така трайни като тях — отбеляза Поаро.
— По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото.
Това беше твърде много за синьор Рикети, който избухна в порой от страстни, трудно разбираеми думи.