Младият мъж отговаряше остро и много жлъчно, като казваше на всеки какво мисли за капиталистическата система.
Тирадата свърши, когато бяха вече при кея на хотела.
— Добре, добре — промърмори приветливо мисиз Алертън и слезе на брега.
Младежът погледна сърдито след нея.
Във фоайето на хотела Поаро срещна Жаклин дьо Белфор, която беше облечена в костюм за езда.
— Отивам на разходка с магаре. Ще ми препоръчате ли някое туземно село, мосю Поаро? — каза тя с шеговит, лек поклон.
— Това ли е екскурзията ви за днес, мадмоазел? Идете, те са живописни, но не давайте много пари за местни антикварни рядкости.
— Които се доставят тук с кораби от Европа? Не могат толкова лесно да ме измамят.
Като кимна леко, тя излезе навън в ослепителната слънчева светлина.
Поаро много бързо подреди багажа си, тъй като държеше всичките си вещи в пълен ред. После се отправи към трапезарията, за да обядва рано.
След обяда хотелският автобус закара пътниците за Втория водопад на гарата, откъдето щяха да вземат експреса Кайро—Шелал — щяха да пътуват не повече от десет минути.
Пътниците бяха майката и синът Алертън, Поаро, младият мъж в мръсен спортен костюм и италианецът. Мисиз Отърбърн и дъщеря й бяха отишли на екскурзията до Асуанския язовир и Филе и щяха да се качат на парахода в Шелал.
Влакът от Кайро и Луксор закъсня с около двадесет минути. Когато най-после пристигна, настъпи обичайна суматоха. Носачите, изнасящи куфари от влака, се блъскаха с други, които внасяха куфари. Накрая, останал без дъх, Поаро се озова в едно купе със своя багаж, този на Алертън и някакви чужди куфари, докато Тим и майка му с част от техния багаж бяха в друго купе.
Срещу Поаро седеше сбръчкана стара дама с бял копринен шал около врата. Беше обсипана с диаманти и лицето й изразяваше върховно презрение към по-голямата част от човечеството.
Тя изгледа отвисоко Поаро и се скри зад страниците на американско списание. Едра, тромава млада жена на около трийсет години седеше срещу нея. На невчесаната й глава светеха кафяви, покорни като на куче очи и в цялото й същество се чувствуваше безкрайно досадното желание да угоди всекиму. От време на време старата дама поглеждаше иззад списанието си и издаваше някоя кратка заповед.
— Корнелия, сгъни одеялата. Когато пристигнем, погрижи се за куфара ми. В никакъв случай не позволявай друг да ги носи. Не забравяй ножа ми за рязане на хартия.
Те пристигнаха бързо. След десет минути влакът спря до пристана, където ги очакваше „Карнак“. Мисис Отърбърн и дъщеря и бяха вече на борда.
„Карнак“ беше по-малък от параходите при Първия водопад — „Папирус“ и „Лотос“, които бяха твърде големи, за да минат през шлюзовете на Асуанския язовир. Пасажерите се качваха на борда, където им показваха каютите. Тъй като корабът не беше пълен, на повечето от тях дадоха каюти на горната палуба. Цялата предна част на тази палуба беше заета от остъкления панорамен салон, където пътниците можеха да се любуват на реката, която се откриваше пред тях. На долната палуба имаше салон за пушене и малка всекидневна, а на най-долната — трапезария.
След като подреди багажа в каютата си, Поаро излезе отново на палубата, за да наблюдава заминаването на кораба. Той се приближи към Розали Отърбърн, облегната на парапета.
— Заминаваме за Нубия. Радвате ли се?
Момичето си пое дълбоко дъх.
— Да. Чувствувам, че най-после тръгвам по нов път.
Тя направи жест с ръка. Имаше нещо мрачно във водната равнина пред тях, в огромните голи скали, които докосваха брега на реката, тук-там се виждаха следи от разрушени и изоставени поради строежа на язовира къщи. Целият пейзаж имаше меланхоличен, почти зловещ чар.
— Далеч от хората — промълви Розали Отърбърн.
— Освен от самите нас, мадмоазел.
Тя сви рамене и каза:
— Нещо в тази страна ме кара да се чувствувам… грешна. Тук човек напълно разкрива душата си. Всичко е толкова грозно и несправедливо.
— Учудвам се, защото нямате факти, за да докажете това.
— Вижте майките на другите и вижте моята — прошепна тя. — Няма друг бог освен Секса и Саломе Отърбърн е неговият пророк. О, не трябваше да казвам това.
Поаро направи знак на протест.
— Защо да не го кажете на мен? Аз знам много. Ако вие кипите отвътре, е добре, нека нечистата пяна да изскочи на повърхността и тогава човек може да я обере с лъжица, ето така.
И той направи движение, като че ли изхвърляше нещо в Нил.
— Тогава всичко е свършено.
— Какъв необикновен човек сте вие! — Начупените й устни се разтегнаха в усмивка, но внезапно тя се вкамени и възкликна: — А, ето мисиз Дойл и съпругът й. Изобщо не предполагах, че те ще дойдат на тази екскурзия!