Линет току-що бе излязла от една каюта в средата на палубата. Саймън стоеше зад нея. Тя беше толкова сияеща и самоуверена, че Поаро остана изненадан. Определено парадираше с щастието си. Саймън Дойл също беше друг човек. Засмян до уши, той приличаше на весел ученик.
— Чудесно е — каза той, като също се облегна на перилото. — Наистина очаквам с нетърпение тази екскурзия, а ти, Линет? Като че ли не сме туристи, а наистина навлизаме в сърцето на Египет.
— Да, сега всичко е… някак по-вълнуващо — отвърна бързо съпругата му. Ръката й се плъзна по неговата. Той я притисна до себе си и прошепна:
— Тръгнахме, Лин.
Параходът се отдалечаваше от кея. Заминаваха на седемдневна екскурзия до Втория водопад и обратно.
Зад тях се чу звънлив, сребърен смях. Линет се обърна рязко.
Там беше Жаклин дьо Белфор. Тя изрече с усмивка:
— Здравей, Линет! Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че ще останете в Асуан още десет дни. Каква изненада!
— Ти… ти не си… — заекна Линет и е мъка се опита да се усмихне безгрижно. — Не очаквах да те видя тук.
— Така ли? — И Жаклин се отдалечи към другата част на кораба.
Линет сграбчи ръката на съпруга си.
— О, Саймън, Саймън…
Цялото добро настроение на Дойл беше изчезнало. Беше разярен, ръцете му конвулсивно се свиваха в юмруци въпреки усилието да се овладее.
Двамата отстъпиха настрана. Без да се обръща, Поаро долови откъслечни думи.
— … да се върнем… невъзможно… можехме… — И след това Саймън проговори е отчаяна решителност: — Не можем винаги да бягаме, Лин. Всичко сега ще се реши…
Изминаха няколко часа. Слънчевият ден гаснеше. Поаро стоеше в остъкления салон и гледаше право пред себе си. „Карнак“ навлизаше в тясна клисура. Диви и мрачни скали обграждаха голямата река, която бързо и плавно се промъкваше между тях. Бяха вече в Нубия.
Той чу шум от стъпки и Линет Дойл застана до него. Никога не беше я виждал в такова състояние. Приличаше на уплашено дете. Тя закърши нервно ръце и каза:
— Страхувам се, мосю Поаро, от всичко се страхувам. Никога не съм се чувствала така преди. Колко пусто и зловещо е наоколо и тези черни, страшни скали край нас… Къде отиваме? Какво ще се случи? Така ме е страх! Всички ме мразят. Никога не съм се чувствала така. Винаги съм била добра с хората… правила съм им услуги… а те ме мразят… толкова много хора ме мразят. Всички около мен са врагове освен Саймън… ужасно е да чувствуваш, че те ненавиждат…
— Но какво става с вас, мадам?
Тя тръсна глава.
— Нервите, предполагам… Чувствувам, че съм обградена с опасности. — Погледна неспокойно назад и каза рязко: — Как ще свърши всичко това? Тук сме хванати в капан! Няма изход. Трябва да продължим, а… не знам къде съм.
Тя се отпусна в един стол. Поаро я погледна загрижено и със съчувствие.
— Откъде би могла тя да знае, че ще пътуваме с този кораб? Как е разбрала?
— Тя не е глупава — отвърна Поаро.
— Като че ли никога няма да избягам от нея.
— Бихте могли да се избавите по един начин. В същност учудвам се защо не сте се досетили? В крайна сметка парите за вас не са проблем. Защо не наехте малко корабче?
Тя безпомощно поклати глава.
— Ако знаехме всичко това тогава… А имаше и други усложнения… — И внезапно избухна: — Да знаете колко ми е трудно. Трябва да бъда много внимателна със Саймън… Той е страшно чувствителен на тема пари. За това, че имам толкова много! Искаше да отида с него на някое тихо място в Испания и той да плати всички разноски за медения месец. Като че ли това имаше някакво значение! Колко са глупави мъжете! Саймън трябва да свикне да живее безгрижно. Самата идея за корабче му беше неприятна… заради излишните разходи. Трябва постепенно да го превъзпитам.
Тя погледна Поаро и прехапа ядосано устни, може би защото разбра, че се е увлякла много в интимни теми.
Изправи се и каза:
— Извинете, мосю Поаро. Трябва да се преоблека. Боя се, че наговорих куп глупости.
ОСМА ГЛАВА
Мисиз Алертън, спокойна и изискана във вечерната си рокля от черна дантела, се отправи към трапезарията на най-долната палуба.
Синът й я настигна при вратата.
— Не зная къде ще седнем.
Салонът беше пълен с малки маси. Мисиз Алертън изчака стюарда, който настаняваше една компания, да им обърне внимание.
— Между другото поканих Еркюл Поаро на нашата маса.
— Но защо, майко! — Тим беше наистина смаян и ядосан.
Майка му го погледна с изненада. Обикновено беше толкова общителен.
— Имаш ли нещо против, мили?
— Да, имам. Той е съвсем нищожно, дребно парвеню!
— О, не е вярно, Тим! Не съм съгласна.