— Вие се радвате на всичко, мадмоазел — каза с усмивка Поаро и след това погледна замислено мълчаливата, намръщена Розали, която вървеше сама наред тях.
— Много е привлекателна, нали? — каза Корнелия, като проследи погледа му. — Само че гледа малко отвисоко, типична англичанка, разбира се. Но не е така хубава като мисиз Дойл. Мисиз Дойл е най-красивата и най-елегантната жена, която някога съм виждала! А съпругът й просто обожава земята под краката й, нали? Мисля, че жената със сивите коси е много изискана. Тя, изглежда, е братовчедка на граф. Говореше за него съвсем близо до нас миналата вечер. Но в същност тя няма титла, нали?
Тя бъбреше така, докато дежурният екскурзовод не ги помоли да спрат и започна да припява:
— Този храм е посветен на египетския бог Амон и на бога на слънцето Ре-Характе, чийто символ е глава на сокол… — И продължи монотонно в този дух.
Доктор Беснер със справочника на Бедекер в ръка си мърмореше нещо на немски. Той явно предпочиташе печатаното слово.
Тим Алертън не беше с групата. Майка му разчупваше леда с резервирания мистър Фенторп. Андру Пенингтън, хванал Линет подръка, слушаше внимателно, привидно много заинтересуван от цифрите, декламирани от екскурзовода.
— Шестдесет и пет фута височина, така ли? Изглежда ми малко по-малко. Голям строител е бил този Рамзес. Гордост за Египет, човек на делото.
— И голям бизнесмен, чичо Андру.
Андру Пенингтън я погледна с одобрение.
— Добре изглеждаш тази сутрин, Линет. Малко се тревожех за теб напоследък. Струваше ми се отслабнала.
Бъбрейки помежду си, туристите се завърнаха на кораба. Още един път „Карнак“ се плъзна по реката. Гледката сега не беше толкова мрачна, защото наоколо имаше палми и ниви. С промяната на пейзажа пътниците като че ли се бяха отърсили от някакъв гнет. Тим Алертън бе превъзмогнал лошото си настроение. Розали не беше толкова намусена, а Линет изглеждаше почти безгрижна.
— Неделикатно е да се говори за бизнес на младоженка на сватбено пътешествие, но има едно-две неща… — каза Пенингтън.
— Но защо, разбира се, чичо Андру. Женитбата ми сигурно е променила доста работи — Линет внезапно бе станала делова.
— Точно така. Ще те помоля някой път да подпишеш два-три документа.
— Защо не сега?
Андру Пенингтън се огледа. Ъгълът на панорамния салон, където се намираха, беше съвсем безлюден. Повечето от пасажерите бяха отвън, на палубата между салона и каютите. Единствените хора в помещението бяха мистър Фергюсън, който, изпружил крака в мръсните си спортни панталони, пиеше бира на малка маса в средата и си свиркаше между глътките, мосю Поаро и мис ван Шойлер, която беше в един ъгъл с книга за Египет в ръка.
— Добре — каза Пенингтън и излезе.
Линет и Саймън се гледаха няколко секунди, преди бавно да се усмихнат един на друг.
— Как си, любима? — попита той.
— Добре все още… Чудно защо повече не се терзая.
— Ти си прекрасна — промълви страстно Саймън.
Пенингтън се върна и донесе куп ситно изписани документи.
— Милост! — извика Линет. — Всичко това ли трябва да подпиша?
— Знам, че ти е досадно, но искам да сложа в ред работите ти. Преди всичко наемният договор за недвижимата собственост на Пето авеню, след това концесиите за западните земи. — И той продължи да говори, като подреждаше и шумолеше с книжата. Саймън се прозя.
Вратата откъм палубата се отвори и влезе мистър Фенторп. Той погледна безцелно наоколо, отправи се бавно напред и като застана до Поаро, се загледа в прозрачната синя вода и обкръжаващите я пясъци.
— … ето тук се подпиши — заключи Пенингтън, като разгъна един документ и посочи мястото.
Линет го взе и прочете внимателно. Обърна още веднъж първата страница, взе писалката, която Пенингтън беше оставил до нея, и написа името си: Линет Дойл.
Той прибра документа и извади друг.
Фенторп пристъпи бавно към тях, като погледна през прозореца брега, край който минаваха, където, изглежда, нещо го беше заинтересувало.
— Това е документ за прехвърляне — каза Пенингтън. — Няма нужда да го четеш.
Но Линет му хвърли бърз поглед. Той извади трети документ и Линет отново го прочете съсредоточено.
— Всички са съвсем ясни. Няма нищо интересно. Само правна фразеология — обясни той.
Саймън се прозя отново.
— Скъпо мое момиче, нима ще ги четеш всичките? Няма да ти стигне времето до обяд.
— Винаги прочитам всичко внимателно. Баща ми така ме е учил. Казваше, че може да има грешка при преписването.
Пенингтън се изсмя дрезгаво.
— Ти си истински бизнесмен, Линет.