— Кой ви каза, че е най-богатата жена в Англия?
Мистър Фергюсън го погледна враждебно.
— Човек, с когото не бихте говорили! Човек, който работи със собствените си ръце и не се срамува от това! Не като вашите натруфени, накъдрени контета.
И очите му се спряха с неодобрение на връзката и розовата риза.
— Колкото до мен, аз работя с мозъка си и не се срамувам от това — каза Поаро и на свой ред го изгледа.
Мистър Фергюсън изсумтя и заяви:
— Трябва да бъдат разстреляни… Цялата тази сбирщина!
— Скъпи млади човече, каква страст имате към насилието!
Назовете ми едно добро дело, което може да бъде извършено без насилие. За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш.
— Така положително е много по-лесно, много по-шумно и много по-ефектно.
— Какво работите, за да си изкарвате хляба? Обзалагам се, че нищо. Сигурно се определяте като човек от средната класа.
— Не съм човек от средната класа, а високопоставен човек — заяви надменно Поаро.
— Какъв сте?
— Аз съм детектив — отговори с такъв вид Поаро като че ли каза „Аз съм крал“.
— Господи! — искрено се изненада младият мъж. — Искате да кажете, че онова момиче е наело частен детектив да я пази? Толкова ли се страхува за скъпоценната си кожа?
— Нямам нищо общо с мадам и мосю Дойл — каза твърдо Поаро. — В отпуска съм.
— В отпуска, a?
— А вие? Не сте на почивка, нали?
— Почивка — изсумтя мистър Фергюсън и прибави загадъчно: — Изучавам условията.
— Много интересно — измърмори Поаро и се измъкна тихо на палубата.
Мис ван Шойлер се беше настанила на най-хубавото място. Корнелия, коленичила пред нея, държеше гранка сива прежда в протегнатите си ръце. Мис Бауърс, изпъната в стола си, четеше „Сатърдей ивнинг пост“.
Поаро се отправи с леки стъпки към дясната страна на кораба. Когато минаваше край кърмата, едва не се сблъска с една жена, облечена в спретната черна рокля, която говореше с едър плещест мъж в униформа, може би един от механиците. Тя погледна уплашено Поаро — мургаво, вулгарно, страстно лице. И двамата имаха странно изражение на вина и уплаха. Поаро се запита за какво ли са си говорили.
Той заобиколи кърмата и продължи по лявата страна на кораба. Вратата на една кабина се отвори и мисиз Отърбърн се появи на прага, като за малко не падна в обятията му. Беше облечена в аленочервен пеньоар от сатен.
— Съжалявам — каза тя. — Извинете ме, драги мосю Поаро. Всичко е от движението, нали знаете, движението. Никога не съм понасяла водата. Ако можеше корабът да застане на едно място. — Тя го сграбчи за ръката. — Люлеенето ми играе по нервите. Никога не съм обичала морето… Часове наред стоя сама. А тази моя дъщеря не разбира, не проявява съчувствие към майка си, която е направила всичко за нея… — Мисиз Отърбърн се разплака. — Робувах за нея, душа, душа не ми остана от работа, всичко пожертвувах… И никой не го е грижа! Но ще кажа на всички, сега ще им кажа как ме пренебрегва, колко е безсърдечна… накара ме да дойда на тази екскурзия… Отегчих се до смърт… Сега ще им кажа…
И тя се втурна напред, Поаро внимателно я спря.
— Ще я изпратя при вас, мадам. Влезте в каютата си, така с най-добре…
— Не, на всички… на всички искам да разкажа.
— Опасно е, мадам. Водата е много бурна. Може да паднете през борда.
Мисиз Отърбърн го изгледа недоверчиво.
— Така ли? Наистина ли така мислите?
— Да.
Успя да я убеди. Тя се поколеба, залитна и се прибра в каютата си.
Ноздрите на Поаро потрепнаха, той поклати глава и се отправи, към Розали Отърбърн, която седеше между мисиз Алертън и Тим.
— Майка ви ви търси, мадмоазел.
Тя весело се смееше, но сега лицето й внезапно се помрачи. Стрелна го с мигновен, подозрителен поглед и забърза по палубата.
— Не мога да разбера това дете — каза мисиз Алертън. — Толкова е променлива. Веднъж е сърдечна, след това определено груба.
— Съвсем е разглезена и има много лош характер — обади се Тим.
Майка му поклати глава.
— Не, не е така. Мисля, че е нещастна.
Тим сви рамене.
— Е, може би. Всички си имаме лични проблеми.
Гласът му прозвуча студено и рязко. Чу се вой на сирена.
— Обяд — извика радостно мисиз Алертън. — Умирам от глад.
Същата вечер Поаро забеляза, че мнсиз Алертън разговаря с мис ван Шойлер. Когато мина край тях, тя му смигна, докато казваше:
— Разбира се, в замъка Калфриз… скъпият херцог.
Корнелия, освободена от задължения, беше на палубата и слушаше с дълбоко внимание доктор Беснер, който монотонно й преподаваше египтология от бедекера.