Синьор Рикети, без да обръща внимание на екскурзовода, разглеждаше барелефите на негърски и сирийски пленници в основата на колосите от всяка страна на входа.
Когато навлязоха в полумрака на храма, ги обзе чувството на покой. Екскурзоводът ги поведе към все още ярките, цветни барелефи на някои от вътрешните стени, но туристите се пръснаха на малки групи.
Доктор Беснер четеше звучно от бедекера и от време на време спираше, за да превежда на Корнелия, която послушно ситнеше до него. Но това не продължи дълго. Мис ван Шойлер, която в този момент влизаше в храма, подкрепяна от флегматичната мис Бауърс, издаде заповед:
— Корнелия, ела тук.
Обучението бе прекъснато насила. Докторът погледна топло след нея през дебелите си очила.
— Много хубава девойка — съобщи той на Поаро. — Не е толкова кльощава като други млади жени. Има хубави форми. И е много интелигентен слушател. Цяло удоволствие е да я учиш.
Поаро си помисли, че съдбата на Корнелия, изглежда, беше да я тормозят или поучават. Във всеки случай нея винаги я наставляваха и тя кимаше послушно в отговор.
Мис Бауърс, мигом освободена след властния зов към Корнелия, застана в средата на храма и се огледа безучастно и студено. Реакцията й към чудесата на миналото беше кратка и равнодушна.
— Екскурзоводът каза, че името на един от тези богове или богини било Мут, представяте ли си?
В един вътрешен олтар се очертаваха четири неясни, тържествени фигури, които приличаха на някакъв странен, вечен съд.
Пред тях застанаха Линет и съпругът й. С ръка в неговата н вдигната нагоре глава, те бяха типична картина на съвременни цивилизовани хора, интелигентни, любознателни, недокоснати от миналото.
Саймън каза внезапно.
— Да излезем оттук. Тези четирима не ми харесват — особено онзи с високата шапка.
— Струва ми се, че това е Амон. А този е Рамзес. Защо не ги харесваш? Мисля, че са много внушителни.
— Прекалено внушителни; има нещо зловещо в тях. Хайде да излезем на слънце.
Линет се засмя, но го последва.
Излязоха навън всред слънчевата светлина и топлия, жълт пясък. Линет избухна в смях. В краката им, наредени в редица, бяха главите на половин дузина нубийски момчета. В първия миг човек можеше да помисли, че — са отрязани. Очите се въртяха, главите се клатеха ритмично напред-назад, устните припяваха модерно заклинание.
— Хип, хип, ура! Хип, хип, ура! Много добре, много хубаво. Много ви благодаря.
— Каква нелепост! Как го правят? Наистина ли са заровени толкова дълбоко?
Саймън извади малко дребни пари.
— Много добре, много хубаво, много скъпо — имитира ги той.
Две момченца, които отговаряха за „представлението“, прибраха бързо монетите.
Линет и Саймън отминаха. Нямаха желание да се връщат на кораба и бяха изморени от разглеждане на забележителности. Облегнати на една скала, двамата се изтегнаха под слънчевите лъчи.
„Колко прекрасно е слънцето — помисли лениво Линет. — Колко топло, колко сигурно… колко прекрасно е да си щастлива… толкова прекрасно е, че съществувам аз, аз… Линет…“
Очите й се затвориха. Тя беше полузаспала, полубудна, мисълта й се носеше на вълните на съня над безкрайната песен на пясъка.
Саймън лежеше с отворени очи, пълни с доволство от живота. Какъв глупак беше, че така се разстрои онази първа нощ… Няма за какво да се тревожи… Всичко е наред… Все пак на Джеки може да се разчита…
Внезапно се разнесе вик — хора тичат към тях, махат с ръце… крещят…
За миг Саймън се втренчи глупаво в тях. След това скочи и дръпна Линет към себе си.
И точно навреме. Голям каменен блок профуча край скалата и се разби до тях. Ако Линет бе останала на мястото си, щеше да стане на пихтия. С побелели лица, те се държаха един за друг. Еркюл Поаро и Тим Алертън дотичаха при тях.
— Господи, мадам, на косъм бяхте от смъртта!
И четиримата погледнаха инстинктивно нагоре към скалата. Не видяха нищо освен една пътека към върха. Поаро си спомни, че когато слязоха на брега, бе забелязал няколко местни жители да се изкачват по нея.
Той погледна съпрузите. Линет беше все още ужасена и зашеметена. Саймън обаче не можеше да говори от ярост.
— Дявол да я вземе! — изрева той. Но млъкна, като погледна Тим.
— Пфуу, едва се отървахте. Някой глупак ли го събори, или само се срути? — каза той.
Много бледа, Линет изрече със запъване.
— Мисля, че някой глупак направи това.
— Можеше да ви смачка като черупка от яйце. Сигурна ли сте, че нямате врагове, Линет?