Тя преглътна два пъти и не можа да отговори на добродушната шега.
— Да се върнем на кораба, мадам — каза бързо Поаро. — Трябва да вземете нещо ободрително.
Веднага се отправиха натам. Саймън беше все още разгневен, Тим с весели шеги се опитваше да разсее Линет, а Поаро вървеше с мрачно лице.
И изведнъж, когато стъпиха на мостчето, Саймън спря като закован. Очите му се изпълниха с удивление.
Жаклин дьо Белфор вървеше право срещу тях. Облечена в рокля от евтин памучен плат, тя приличаше тази сутрин на дете.
— О, господи! — промълви Саймън. — Значи все пак е било нещастен случай.
Гневът му изчезна и толкова силно облекчение се изписа на лицето му, че Жаклин забеляза, че нещо не е в ред.
— Добро утро — каза тя. — Страхувам се, че съм малко закъсняла.
И като кимна на всички, слезе на брега и закрачи към храма.
Саймън сграбчи Поаро за ръката. Другите двама бяха отминали.
— Господи, какво облекчение! Помислих… помислих…
— Да, зная какво сте си помислили — отговори Поаро. Но той все още беше мрачен и загрижен; обърна се и огледа, внимателно останалите туристи.
Мис ван Шойлер бавно се връщаше, подкрепяна от мис Бауърс.
Малко по-назад мисиз Алертън се смееше пред редицата от нубийски глави.
Другите не се виждаха.
Поаро поклати глава и последва бавно Саймън на кораба.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Бихте ли ми обяснили, мадам, значението на думата „fey“?
Мисиз Алертън леко се учуди. Тя и Поаро се катереха, задъхани, по скалата с изглед към Втория водопад. Повечето се изкачваха с камили, но Поаро считаше, че движението на камилата напомня люшкането на кораб, а мисиз Алертън бе решила, че е въпрос на лично достойнство да се изкачи сама.
Бяха пристигнали във Вади Халфа миналата вечер. Тази сутрин две моторни лодки закараха цялата група до Втория водопад с изключение на синьор Рикети. Италианецът бе настоял да замине сам на екскурзия до едно отдалечено място, наречено Семна, което, както той обясни, представлявало голям интерес, защото там били вратите към Нубия по времето на Аменемхет III; там имало стела3 с надпис, гласящ, че негрите трябва да плащат митнически такси, преди да влязат в Египет. Всичко бе направено, за да се предотврати тази проява на индивидуализъм, но без успех. Синьор Рикети беше непреклонен и отхвърли всички възражения с аргументите; 1. Екскурзията била безсмислена. 2. Екскурзията била неосъществима, защото било невъзможно да се използува превозно средство. 3. Нямало възможност да се осигури кола. 4. Ако все пак се намери кола, трябвало да се плати голяма сума.
След като се надсмя над първата точка, изрази съмнение по втората, предложи сам да намери кола (трето) и се пазари на много добър арабски (четвърто), синьор Рикети най-после замина в пълна тайна, да не би и някой от другите пътници да се отклони от утъпканата пътека на туристическите забележителности.
— Fey — мисиз Алертън наклони глава, за да обмисли отговора си. — Това е шотландска дума, която значи прекален възторг, извънмерно щастие, което предшествува беда. С други думи, твърде хубаво е, за да е истина.
Поаро слушаше внимателно подробните й обяснения.
— Благодаря ви, мадам, сега разбрах. Но колко странно, вчера употребих същата дума, а скоро след това мадам Дойл за малко не загина.
Мисиз Алертън потрепера.
— Всичко стана за секунди. Мислите ли, че някой от онези малки черни нещастници е блъснал камъка на шега? Момчетата навсякъде по света правят такива работи, без да имат намерение да причинят зло.
Поаро сви рамене.
— Може би, мадам.
Той смени темата и зададе няколко въпроса за цените на храната и хотелите в Майорка, където вероятно щял да отиде на екскурзия.
Нисичкият мъж беше станал много симпатичен на мисиз Алертън отчасти поради желанието й да противоречи на Тим. Тя чувствуваше, че той постоянно се опитва да я откъсне от Еркюл Поаро, когото категорично бе определил като „парвеню от най-лош вид“. Но тя не го наричаше парвеню; предполагаше, че странният начин, по който се облича, събужда предразсъдъците на сина й. Мисиз Алертън считаше, че Поаро е интелигентен и интересен събеседник. Освен кова смяташе, че е изключително отзивчив. Тя откри внезапно, че му доверява неприязънта си към Джоана Саутууд. Беше й по-леко, когато говореше за това. И защо пък не? Той не познаваше Джоана и едва ли някога щеше да я срещне. Защо да не се освободи от това постоиянно бреме от ревниви мисли?
В същия миг Тим и Розали говореха за нея. Тим полу на шега се оплакваше от съдбата си. Здравето му било лошо, но не толкова, че да събуди съчувствие, а и не му позволявало да живее, както той би искал. Не харесвал професията си, бил зле платен.