— Съвсем монотонно, невзрачно съществуване — заключи той с огорчение.
— Имате нещо, за което много хора биха ви завидели — каза внезапно Розали.
— Какво?
— Вашата майка.
Тим беше учуден и поласкан.
— Мама? Да, разбира се, тя е необикновен човек. Много мило от ваша страна.
— Мисля, че е чудесна. Толкова е изискана… спокойна, сдържана… като че нищо не може да я засегне и въпреки това е винаги готова да се смее и шегува.
Розали говореше с въодушевление и леко заекваше.
В Тим се надигна топло чувство към момичето. Той поиска да й върне комплимента, но за нещастие мисиз Отърбърн за него беше олицетворение на най-голямата заплаха за света. Това, че не можеше да бъде толкова сърдечен, го накара да се почувствува неудобно.
Мис ван Шойлер бе останала на катера, защото не можеше да поеме риска да се изкачи нито с камила, нито сама.
— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля да останете с мен, мис Бауърс — каза тя остро. — Бях решила вие да отидете и да остане Корнелия, но момичетата са такива егоисти. Тя изхвърча навън, без да ми каже нищо. В същност видях я, че говори с този толкова неприятен и невъзпитан млад мъж Фергюсън. Корнелия много ме разочарова. Няма никакво чувство за светски маниери.
Мис Бауърс отговори безизразно:
— Няма значение, мис ван Шойлер. Сигурно там ще е много горещо, а и не мога да си представя разходка върху тия камилски седла. Сигурно са пълни с бълхи.
Тя намести очилата си, като напрегна очи, за да открие групата, слизаща по хълма, и отбеляза:
— Мис Робсън не е вече с онзи млад мъж. Сега е с доктор Беснер.
Мис ван Шойлер измърмори нещо.
След като бе открила, че доктор Беснер е известен и моден лекар в Европа, че притежава голяма клиника в Чехословакия, тя беше станала особено благоразположена към него. Освен това можеше да прибегне до професионалните му услуги преди края на пътуването.
Когато туристите се завърнаха на „Карнак“, Линет извика изненадано:
— Има телеграма за мен! Тя я грабна от таблото и я отвори.
— Но как, нищо не разбирам, картофи, цвекло, какво значи това, Саймън?
Саймън тъкмо се канеше да погледне през рамото й, когато се чу разгневен глас:
— Извинете, но тази телеграма е за мен — синьор Рикети я дръпна грубо от ръцете й, като я изгледа свирепо.
Линет го зяпна с удивление и после обърна; плика.
— О, Саймън, колко съм глупава! Пише Рикети, а не Риджуей, а и моето име сега, разбира се, не е Риджуей. Трябва да се извиня.
Тя се запъти към археолога, който беше при кърмата на кораба.
— Толкова съжалявам, синьор Рикети. Виждате ли, моето име, преди да се омъжа, беше Риджуей, а аз съм отскоро омъжена и…
Тя замълча, а усмихнатото й, покрито с трапчинки лице го умоляваше да прости грешката на една младоженка.
Но на Рикети очевидно не му беше до смях. Кралица Виктория дори когато е била най-строга, едва ли е имала толкова неумолим вид.
— Имената трябва да се четат внимателно. Непростимо е да бъдете небрежна в такива случаи.
Линет прехапа устни и се изчерви. Не беше свикнала да приемат извиненията й по този начин. Тя се обърна и като се върна при Саймън, каза ядосано:
— Тези италианци наистина са непоносими.
— Няма значение, скъпа. Да се върнем да разгледаме онзи голям крокодил от слонова кост, който ти хареса.
И двамата слязоха на брега. Проследявайки ги с очи до кея, Поаро чу някой да вдишва дълбоко. Той се извърна и видя до себе си Жаклин дьо Белфор. Ръцете й бяха вкопчени в парапета. Тя се обърна към него и той се удиви от израза на лицето й. Той не бе вече весел, нито злонамерен. Сега изглеждаше обзета от някакъв вътрешен, изгарящ огън.
— Вече не ги е грижа — изрече тя глухо и бързо. — Сега са далеч от мен, не мога да ги достигна… Не се интересуват дали съм тук, или не… Не мога… не мога вече да ги нараня…
Ръцете й потрепераха.
— Мадмоазел…
Тя избухна.
— О, сега е твърде късно, твърде късно за предупреждения… Вие бяхте прав. Не трябваше да идвам на това пътуване. Как го нарекохте? Пътуване на душата? Не мога да спра вече. Трябва да продължа напред. И продължавам. Няма, няма да бъдат щастливи заедно. По-скоро бих ги убила…
Тя се отдръпна рязко. Поаро, загледан след нея, почувствува ръка на рамото си.
— Приятелката ви изглежда малко разстроена, мосю Поаро.
Той се обърна и остана удивен. Пред него стоеше стар познат.
Полковник Рейс!
Високият мъж със загоряло от слънцето лице се усмихна?
— Малка изненада, а?
Еркюл Поаро се бе видял с полковник Рейс преди една година в Лондон. И двамата бяха поканени на много необичайна вечеря, която бе завършила със смъртта на един странен човек, техния домакин. Той знаеше, че Рейс пътува често на тайни мисии и обикновено се намира на някой от предните постове на империята, където положението беше неспокойно.