— Сега всичко се вижда толкова добре! — възкликна тя. — Кралят и обезглавените от него врагове изпъкват много по-ясно. И самата постройка е много интересна, не бях обърнала внимание на това преди. Ако доктор Беснер беше тук, щеше да ми обясни по-подробно.
— Не мога да разбера как понасяте този стар глупак! — каза мрачно Фергюсън.
— Защо, той е един от най-симпатичните мъже, които съм срещала.
— Надут стар досадник.
— Мисля, че не трябва да говорите по този начин.
Когато излизаха от храма в лунната нощ, младият мъж внезапно я сграбчи за ръката.
— Защо търпите досадни, дебели старци и позволявате на една злобна, дърта вещица да ви оскърбява и тормози?
— Мистър Фергюсън!
— Нямате ли капка смелост? Не знаете ли, че и вие струвате колкото тях?
— Не, не е така — каза Корнелия с искрено убеждение.
— Не сте толкова богата, това е всичко.
— Не е това. Леля Мари е много образована и…
— Образована! — Младият мъж пусна ръката й така внезапно, както я бе сграбчил. — Повръща ми се от тази дума.
Корнелия го погледна с безпокойство.
— Не й е приятно, че говорите с мен, нали? — попита той.
Тя се смути и изчерви.
— И защо? Защото счита, че не съм й равен в обществено положение. Пфу. Това не ви ли вбесява?
— Не бих искала да взимате толкова присърце нещата — заекна Корнелия.
— Не разбирате ли, и то вие, една американка, че всички са родени свободни и равни?
— Не е вярно — каза Корнелия със спокойна увереност.
— Но, скъпо мое момиче, това е записано във вашата конституция!
— Леля Мари казва, че политиците не са джентълмени. И хората не са равни, разбира се. Това е безсмислено. Знам, че съм грозничка, и това много ме разстройваше, но вече го преодолях. Бих искала да съм се родила красива и елегантна като мисиз Дойл, но не съм, така че няма за какво да се тревожа.
— Мисиз Дойл! — възкликна Фергюсън с дълбоко презрение. — Тя е от жените, които трябва да бъдат разстреляни за назидание.
Корнелия го изгледа загрижено.
— Сигурно имате лошо храносмилане — каза тя мило. — Имам специален вид пепсин. Леля Мари го взе веднъж. Искате ли да го пробвате?
— Вие сте невъзможна! — каза Фергюсън и се отдалечи.
Корнелия продължи към кораба. Точно когато се качваше на мастика, той отново я настигна и заяви:
— Вие сте най-добрият човек на кораба. Помнете това.
Като се зачерви от удоволствие, Корнелия се отправи към панорамния салон.
Мис ван Шойлер водеше приятен разговор с доктор Беснер за някои негови пациенти с кралска кръв.
— Надявам се, че не съм закъсняла, лельо Мари?
Поглеждайки часовника си, старата дама я сряза:
— Не мога да кажа, че много си бързала, скъпа. Какво направи с кадифения ми шал?
Корнелия се огледа.
— Да го потърся ли в каютата, лельо Мари?
— Разбира се, че не е там. Беше тук, точно на този стол, а след вечеря не съм излизала никъде.
Корнелия хвърли бърз поглед наоколо.
— Не го виждам никъде, лельо Мари.
— Глупости — каза мис ван Шойлер. — Виж внимателно!
Като че ли заповядваше на куче. Корнелия, както винаги, покорно се подчини. Мълчаливият мистър Фенторп, който седеше наблизо, стана и започна да й помага. Но шалът не се намери.
Денят беше толкова горещ и зноен, че повечето от туристите се бяха прибрали в каютите си почти веднага след посещението на храма. Саймън и Линет Дойл играеха бридж с Пенингтън и Рейс на една маса в ъгъла. Единственият друг обитател на салона беше Еркюл Поаро, който дремеше на една маса близо до вратата.
Мис ван Шойлер, която се беше запътила царствено към покоите си, придружена от Корнелия и мис Бауърс, се опря до стола му. Той скочи любезно на крака, като преглътна прозявка с великански размери.
— Току-що разбрах кой сте, мосю Поаро. Трябва да ви кажа, че много съм слушала за вас от моя добър стар приятел Руфус ван Олдин. Някога трябва да ми разкажете за случаите си.
Като примигваше сънливо, Поаро направи нисък поклон. Мис ван Шойлер кимна любезно, но снизходително и отмина.
Поаро се прозя още веднъж. Чувствуваше главата си натежала и замаяна и очите му се затваряха за сън. Погледна играчите на бридж, погълнати от играта, след това младия Фенторп, зачел се дълбоко в някаква книга. Освен тях нямаше никой друг в салона.
Детективът излезе през двукрилата врата на палубата и за малко не се сблъска с Жаклин дьо Белфор, която бързаше нанякъде.
— Пардон, мадмоазел.
— Изглежда, че ви се спи, мосю Поаро?
Той призна откровено:
— Да, умирам за сън. Очите ми се затварят. Денят беше много горещ и задушен.
— Да — каза замислено тя. — Беше ден, когато всичко се руши! И рухва! Когато повече не се издържа…