Гласът й беше глух и пълен с напрежение. Тя не гледаше него, а песъчливия бряг. Ръцете й бяха здраво стиснати в юмруци.
Внезапно напрежението изчезна. Тя каза:
— Лека нощ, мосю Поаро.
— Лека нощ, мадмоазел.
За част от секундата очите им се срещнаха. Когато на другия ден мислеше за това, Поаро заключи, че бе видял молба в погледа й. Той щеше да си опомни това по-късно.
После се отправи за каютата си, а тя продължи към салона.
След като угоди на многото капризи и желания на мис ван Шойлер, Корнелия взе ръкоделието си и се върна в салона. Никак не й се спеше, напротив, беше съвсем бодра и леко развълнувана.
Четиримата продължаваха да играят. Седнал наблизо, мълчаливият Фенторп четеше книга. Корнелия се залови с ръкоделието си.
Внезапно вратата се отвори и се появи Жаклин дьо Белфор. Тя застана на входа с отметната глава. След това натисна звънеца за прислугата, запъти се бавно към Корнелия и седна до нея.
— Бяхте ли на брега? — попита тя.
— Да. Всичко е толкова омагьосващо на лунната светлина.
Жаклин кимна.
— Да, очарователна нощ… Съвсем като за меден месец.
Погледът й се отправи към масата за бридж и спря за момент върху Линет Дойл.
Момчето пристигна и тя поръча двоен джин. Когато даваше поръчката, Саймън Дойл я стрелна бързо с очи и веждите му се свиха с леко безпокойство.
Съпругата му каза:
— Саймън, твой ред е.
Жаклин тихо си затананика, Когато донесоха джина, тя го взе и каза:
— Е, да пием за отмъщението.
След това пресуши чашата н поръча още една.
Саймън отново я погледна от масата бридж. Заигра разсеяно и партньорът му Пенингтън му напомни да внимава.
Жаклин отново си затананика, отначало по-тихо, после високо: „Тя му бе любима, а той я нарани…“
— Извинете — каза Саймън на Пенингтън. — Глупаво беше, че не играх с вашия цвят. Сега ще направя робер.
Линет се изправи.
— Спи ми се. Ще си лягам.
— Време е за сън — подкрепи я полковник Рейс.
— Прав сте — съгласи се Пенингтън.
— Идваш ли, Саймън?
Дойл каза бавно:
— Не още. Първо ще пия нещо.
Линет кимна и излезе. Рейс я последва. Пенингтън си изпи чашата и също си тръгна. Корнелия започна да сгъва ръкоделието си.
— Не си отивайте, мис Робсън, моля ви се — каза Жаклин. — Иска ми се да се веселя. Не ме изоставяйте.
Корнелия седна отново.
— Ние, момичетата, трябва да се поддържаме — заяви Жаклин, отметна глава и се изсмя остро и безрадостно.
Втората чаша с джин бе сервирана.
— Ще пиете ли нещо? — попита Жаклин.
— Не, благодаря — отговори Корнелия.
Жаклин наклони назад стола си и продължи да си тананика, сега вече високоз „Тя му бе любима, а той я нарани…“
Мистър Фенторп обърна една страница от „Европа без маска“.
Саймън Дойл започна да разглежда някакво списание.
— Наистина мисля, че трябва да си лягам каза Корнелия. — Стана много късно.
— Няма още да си лягате — заяви Жаклин. — Забранявам ви. Разкажете ми за себе си.
— Е, не зная, няма много за разказване — заекна Корнелия. — Повечето време съм живяла доста затворено и не съм пътувала много. Това е първото ми пътуване в Европа и всичко ми е толкова интересно.
Жаклин се засмя.
— Щастлив човек сте вие, нали? Господи, как бих искала да съм като вас!
— Така ли? Но мисля… сигурна съм…
Корнелия се смути. Без съмнение мис дьо Белфор пиеше много. Това не беше нещо ново за Корнелия. Тя беше видяла много пиянски сцени по време на сухия режим. Но имаше нещо друго… Жаклин дьо Белфор й говореше, гледаше я и все пак Корнелия чувствуваше, че по някакъв начин тя се обръща към другиго.
Но имаше само още двама души в залата, мистър Фенторп и мистър Дойл. Мистър Фенторп изглеждаше погълнат от книгата си, а мистър Дойл седеше със странно, напрегнато изражение.
Жаклин каза отново:
— Разкажете ми всичко за себе си.
Покорна както винаги, Корнелия се подчини. Тя говореше мудно, впусна се в ненужни подробности за всекидневието си. Никак не беше свикнала да говори. Ролята й в живота беше винаги да слуша другите. И все пак мис дьо Белфор изглеждаше заинтересувана. Когато Корнелия объркано млъкна, тя веднага я подкани да продължи.
— Разказвайте още.
И Корнелия продължи да разказва. (Разбира се, мама е много фина, понякога не хапва нищо освен малко сладки на закуска…) Тя чувствуваше с отчаяние, че всичко, което казва, е изключително безинтересно, въпреки че другата я ласкаеше с привидния си интерес. Но наистина ли се интересуваше? Не слушаше ли по някакъв начин нещо друго, или може би се ослушваше за нещо друго? Да, тя гледаше Корнелия, но нямаше ли някой друг там, в салона?