Джеки се втурна към нея и я покри с целувки.
— Скъпа моя Линет — ти си истинска приятелка! Знаех това. Никога не би ми отказала. Ти си най-прекрасното същество на света! Довиждане.
— Но, Джеки, няма ли да останеш?
— Аз? Не. Връщам се в Лондон. Утре ще доведа Саймън и ще уредим всичко. Страшно ще го харесаш. Той наистина е очарователен.
— Но почакай малко за чая.
— Не, не мога да чакам, Линет, толкова съм развълнувана. Трябва веднага да се върна и да разкажа всичко на Саймън. Зная, че съм луда, скъпа, но не мога другояче. Предполагам, че женитбата ще ме излекува. Тя като че ли винаги има много отрезвяващ ефект върху хората.
Пристъпи към вратата, спря за миг и литна като птица назад, за да прегърне за последен път приятелката си.
— О, моя Линет, няма друга като теб!
6
Мосю Гастон Блонден, собственикът на малкия моден ресторант „При леля ми“, не бе човек, който оказва чест на голяма част от клиентите си. Често се случваше богатите, красивите, известните посетители, а и тези със синя кръв да чакат напразно, за да бъдат специално обслужени и им бъде отдадено особено внимание. Само в най-редки случаи мосю Блонден поздравяваше някой гост с благосклонна снизходителност, придружаваше го до предварително избрана маса и повеждаше с него подобаващ разговор.
Но тази вечер мосю Блонден бе упражнил три пъти кралските си прерогативи — за една херцогиня, за известен шампион по спортна езда и за едно дребно човече с комична външност и огромни черни мустаци, за което случайният наблюдател би помислил, че едва ли ще направи чест на „При леля ми“, ако вечеря там.
Мосю Блонден обаче бе определено много старателен в своите усилия. Въпреки че от половин час отговаряха, че няма свободни маси, в най-хубавата част на ресторанта по мистериозен начин се появи една маса. Мосю Блонден заведе новодошлия до нея с най-почтително изражение.
— Но за вас, естествено, винаги има маса, мосю Поаро! Как бих искал да ни оказвате тази чест не така рядко!
Еркюл Поаро се усмихна и си припомни едно произшествие от миналото, в което участвуваха един мъртвец, един келнер, мосю Блонден и една много красива дама.
— Много сте любезен, мосю Блонден — каза той.
— Сам ли сте, мосю Поаро?
— Да, сам съм.
— О, добре. Жул ще сътвори за вас ястие, което ще бъде поема, истинска поема! Жените въпреки очарованието си имат един недостатък — отвличат вниманието от храната! Ще се насладите на вечерята си, мосю Поаро, обещавам ви това. А колкото до виното…
Последва подробен разговор с помощта на метр д’отела Жул.
Преди да се отдалечи, мосю Блонден се забави за миг, понижавайки доверително глас:
— Някакъв тежък случай ли имате?
Поаро поклати глава.
— За щастие съм свободен човек — каза той тихо. — Пестил съм твърде много през живота си и сега имам възможност да живея в безделие.
— Завиждам ви.
— Напразно. Уверявам ви, че не е толкова весело, колкото изглежда. — Той въздъхна. — Колко е вярна поговорката, че човек е бил принуден да измисли работата, за да се спаси от тегобата на мисленето.
Мосю Блонден вдигна ръце в знак на протест.
— Но има толкова много да се прави! Пътувайте!
— Да, пътуването. Вече доста пътувах. Мисля, че ще ида в Египет тази зима. Казват, че климатът е прекрасен. Ще се махна от мъглата, сивотата, безспирния, монотонен дъжд.
— Ах, Египет! — въздъхна мосю Блонден.
— Човек дори може да пристигне там, струва ми се, без да пътува по море, освен прекосяването на Ламанша.
— Морето не ви понася?
Еркюл Поаро поклати глава и леко потрепера.
— На мен също — каза със съчувствие мосю Блонден. — Особен ефект има върху стомаха.
— Но само върху някои стомаси! Има хора, на които движението не им прави никакво впечатление. В същност то им доставя удоволствие!
— Божия несправедливост — каза мосю Блонден, като поклати тъжно глава и се оттегли с еретични мисли в главата.
С безшумни стъпки сръчните келнери прислужваха на масата. Препечен хляб, масло, кофичка с лед, всички необходими прибавки към едно добро ястие.
Негърският оркестър изпадна в екстаз от странни, дисхармонични звуци. Лондон танцуваше.
Еркюл Поаро наблюдаваше, трупайки впечатления в ясния си подреден ум.
Колко уморени и отегчени бяха повечето лица! Някои от тези едри мъже обаче се забавляваха добре… докато търпеливо примирение, изглежда, бе чувството, изписано по лицата на партньорките им. Дебелата жена в пурпурна рокля сияеше… Без съмнение дебелите хора имат известни компенсации… наслада, вкус към живота, отказани на другите с по-елегантни фигури.