И колко много млади хора — някои разсеяни, някои отегчени, някои без съмнение нещастни. Колко абсурдно е да наричаме младостта щастливо време, младостта, когато човек е най-уязвим!
Погледът му се стопли, когато се спря на една красива двойка — висок мъж с широки рамене и стройно, изящно момиче. Две тела, които се движеха в съвършения ритъм на щастието. Щастие от мястото, часа и един от друг.
Спряха рязко да танцуват, ръкопляскания и отново продължиха. След още един бис двойката се върна на масата си близо до Поаро. Момичето бе зачервено и се смееше. Когато седна, той можа да разгледа лицето й, вдигнато засмяно към мъжа.
Но имаше нещо друго освен смях в очите й. Еркюл Поаро поклати глава със съмнение.
„Твърде е увлечена малката — каза си той. — Това не е, съвсем не е безопасно.“
И тогава долови една дума: „Египет“.
Гласовете им достигаха до него ясно: нейният — млад, свеж, дързък, с едва доловима следа от меко, чуждо „р“, и неговият — приятен, приглушен, правилен английски.
— Не съм прекалено самоуверена, Саймън. Казвам ти, че Линет няма да ни откаже!
— Аз мога да и откажа.
— Глупости, това е работа точно за теб.
— В същност и аз мисля така… Не се съмнявам, че ще се справя. Искам да се представя добре заради теб!
Момичето се засмя тихо — смях, пълен с щастие.
— Ще почакаме три месеца, за да бъдем сигурни, че няма да те уволнят, и тогава…
— И тогава ще бъда само твой — това е главното, нали?
— Ще идем в Египет за медения си месец. По дяволите парите! През целия си живот съм искала да отида в Египет! Нил, пирамидите, пясъкът…
Той каза малко неясно:
— Ще го видим заедно, Джеки, заедно. Ще бъде чудесно, нали?
— Питам се дали ще бъде така чудесно за теб, както за мен. Питам се дали ти го искаш така, както аз?
Гласът й внезапно стана остър, очите я се разшириха, сякаш от страх. Той отговори бързо и рязко:
— Не ставай глупава, Джекн.
Но момичето повтори:
— Питам се… — И като сви рамене, каза: — Да танцуваме.
Еркюл Поаро прошепна:
— Une qui aime et un qui se laisse aimer.1 Да, и аз също се питам.
7
Джоана Саутууд каза:
— А представи си, че е ужасен мошеник?
Линет поклати глава.
— Не вярвам. Мога да се доверя на вкуса на Жаклин.
Приятелката й промърмори:
— Да, но хората не са проницателни в любовта.
Линет направи нетърпелив жест и смени темата.
— Трябва да видя мистър Пиърс за онези планове.
— Планове?
— Да, на някакви ужасни, нехигиенични къщи, които ще съборят, а хората ще се изместят.
— Какво силно чувство за обществен ред и хигиена имаш, скъпа!
— Те ще трябва да се изместят. Тези къщи биха останали точно срещу новия ми плувен басейн.
— А те искат ли да се изселят?
— Повечето са щастливи, но един-двама проявяват глупаво упорство, в същност са много досадни. Не могат да разберат колко ще се подобрят жилищните им условия!
— Предполагам, че по този въпрос си твърде настойчива.
— Но, скъпа Джоана, това наистина е за тяхно добро.
— Да, скъпа. Сигурна съм. Задължителна облага.
Линет се намръщи и Джоана се засмя.
— Хайде, хайде, ти си тиран, признай си. Благотворителен тиран, ако искаш.
— Изобщо не съм тиран!
— Но винаги правиш това, което искаш!
— Не винаги.
— Линет Риджуей, можеш ли да ме погледнеш право в очите и да ми кажеш за един-единствен случай, когато не си получила точно онова, което си искала?
— Много, много пъти.
— Да, „много, много пъти“, но нито един конкретен пример. Пък и не можеш да се сетиш за нито един, мила, колкото и да се опитваш! Триумфалното шествие на Линет Риджуей в златната й колесница.
Линет каза рязко:
— Мислиш, че съм егоистка?
— Не, само си неотразима. Комбинираният ефект от пари и чар. Всичко ти се покорява. Това, което не можеш да купиш с пари, купуваш с усмивка. И резултатът: Линет Риджуей, момичето, което има всичко.
— Колко си смешна, Джоана!
— Добре, нямаш ли всичко?
— Да, като че ли… Звучи някак доста отблъскващо!
— Разбира се, че е отблъскващо, мила! Понякога сигурно страшно се отегчаваш. Междувременно се наслаждаваш на триумфалното шествие в златната колесница. Питам се само, наистина се питам, какво ли ще стане, когато поискаш да минеш по улица с табела: „Минаването забранено“.
— Не ставай идиот, Джоана.
Когато лорд Уиндълшъм дойде при тях, Линет му каза:
— Джоана ми говори най-ужасни неща.
— Всичко е от злоба, скъпа, от злоба — промълви Джоана, докато ставаше от мястото си. Тя бе видяла блясъка в очите на Уиндълшъм и излезе, без да се извини.
Той помълча минута-две и после заговори направо по въпроса, който го вълнуваше.