— Жалко. Да се надяваме, че пътниците, чиито каюти са от дясната страна, ще ни помогнат. С Фенторп вече говорихме. Да разпитаме мисиз Алертън и сина й. Ще изпратя стюарда да ги извика.
Мисиз Алертън влезе с енергична стъпка. Беше облечена в светлосива, раирана копринена рокля. Изглеждаше разстроена.
— Това е прекалено ужасно — каза тя, като седна на стола, който Поаро й предложи. — Просто не мога да повярвам. Това красиво създание, което имаше всичко, за да се наслаждава на живота, сега е мъртво. Не мога, не мога да го повярвам.
— — Зная какво чувствате, мадам — каза със съчувствие Поаро.
— Радвам се, че вие сте на кораба, — каза просто тя. — Вие ще откриете кой е извършил това. Толкова се радвам, че не е онова бедно, нещастно момиче.
— Имате пред вид мадмоазел дьо Белфор. Кой ви каза, че не е тя?
— Корнелия Робсън — отговори с бегла усмивка мисиз Алертън. — Виждате ли, тя е като замаяна от случилото се. Сигурно това е единственото вълнуващо преживяване в живота и и вероятно последното. Но тя е толкова мила и ужасно се срамува, че й е толкова интересно. Уверена е, че се държи много грозно. — Мисиз Алертън погледна Поаро и прибави: — Но защо говоря глупости. Вие искате да ми зададете някои въпроси.
— В колко часа си легнахте?
— Малко след десет и половина.
— Веднага ли заспахте?
— Да. Бях уморена.
— Чухте ли нещо каквото и да е, през нощта?
Мисиз Алертън сви вежди.
— Да, мисля, че чух плясък и като че ли някой тичаше или обратното. Не си спомням добре. Стори ми се, че някой падна зад борда, в полусън, нали разбирате; тогава се събудих и се ослушах, но беше съвсем тихо.
— Знаете ли в колко часа беше това?
— Боя се, че не. Но не мисля, че беше дълго след като заспах. Може би след около един час.
— Уви, мадам, това не е много точно.
— Зная. Но няма смисъл да се опитвам да гадая, след като нямам и най-малката представа, нали?
— И това ли е всичко, което можете да ни кажете?
— Боя се, че да.
— Познавахте ли преди мисиз Дойл?
— Не, Тим я познаваше. Слушала съм много за нея от една наша братовчедка, Джоана Саутууд, но я видях за пръв път в Асуан.
— Ако позволите, мадам, имам още един въпрос.
Мисиз Алертън промърмори с усмивка:
— Обичам да ми задават недискретни въпроси.
— Става, дума за следното. Дали вие и вашето семейство сте понасяли някога парични загуби поради финансовите операции на бащата на мадам Дойл, Мелхюш Риджуей?
— О, не! — изумя се мисиз Алертън. — Семейните финанси никога не са претърпявали никакви големи загуби, освен когато просто намаляваха поради ниските лихви. Никога не е имало драматичен фалит, който да ни докара до бедност. Съпругът ми остави много малко пари, но те не са изхарчени, въпреки че носят по-малък доход отпреди.
— Благодаря ви. Ще помолите ли сина си да дойде при нас?
Тим каза весело, като видя майка си:
— Е, издържа ли изпитанието? Сега е мой ред! За какво те питаха?
— Само дали съм чула нещо снощи — каза мисиз Алертьн. — А за нещастие абсолютно нищо не чух. Не зная защо. Все пак каютата на Линет Дойл е през една от моята. Мисля, че трябваше да чуя изстрела. Отивай, Тим; чакат те.
Поаро зададе на Тим Алертън предишните въпроси.
— Легнах си рано, около десет и половина. Четох малко. Изгасих лампата няколко минути след единайсет часа.
— — Чухте ли нещо след това?
— Чух някъде наблизо мъжки глас да казва лека нощ.
— Това бях аз, пожелавах лека нощ на мисиз Дойл — каза Рейс.
— Да. После заспах. По-късно чух врява, спомням си, че някой викаше Фенторп.
— Мадмоазел Робсън, когато е изтичала от панорамния салон.
— Да, предполагам, че беше тя. След това се разнесоха различни гласове, някой изтича на палубата и тогава чух някакъв плясък и гласа на стария Беснер, който гърмеше нещо като „Внимателно сега“ и „Не толкова бързо“.
— Чули сте плясък?
— Да, нещо такова.
— Сигурен ли сте, че не сте чули изстрел?
— Да, мисля, че би могло и това да бъде… Чух гърмеж от тапа. Може би това е бил изстрелът. Възможно е представата за плясък да се е породила в съзнанието ми, като съм свързал тапа с течност, бликаща в чаша… Спомням си, че смътно си помислих, че горе има някакво събиране и ми се искаше да се разотидат по каютите и да млъкнат.
— Да сте чули нещо друго след това?
Тим се замисли.
— Само Фенторп, който трополеше в съседната каюта. Мислех, че никога няма да си легне.
— А след това?
Тим сви рамене.
— След това нищо — мрак.
— Нищо друго ли не чухте?
— Абсолютно нищо.
— Благодаря ви, мосю Алертън.
Тим стана и излезе от каютата.