Тим стана и излезе от каютата.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
На горната палуба на „Карнак“ Рейс обмисляше по-нататъшните им действия.
— Фенторп, младият Алертън, мисиз Алертън. Следва празната каюта на Саймън Дойл. А кой е до мисиз Дойл? Възрастната американска дама. Ако някой е чул нещо, би трябвало да е тя. Най-добре ще бъде да я извикаме, ако е станала.
Мис ван Шойлер влезе в стаята. Тази сутрин лицето й изглеждаше по-старо и сбръчкано от обикновено. В тъмните й малки очи се четяха жлъч и недоволство. Рейс стана и се поклони.
— Съжаляваме много, че ви безпокоим, мис ван Шойлер. Бяхте много любезна, че дойдохте. Седнете, моля.
Мис ван Шойлер каза рязко:
— Не желая да ме намесват в тази история. Възмутена съм от случилото се и не искам името ми да бъде свързано по какъвто и да било начин с тази… неприятна афера.
— Да, разбира се. Точно казвах на мосю Поаро, че колкото по-скоро изслушаме показанията ви, толкова по-добре, защото няма да ви безпокоим повече.
Мис ван Шойлер погледна по-благосклонно Поаро.
— Радвам се, че и двамата разбирате чувствата ми. Не съм свикнала с подобни неща.
Поаро каза успокоително:
— Точно така, мадмоазел. Затова искаме да ви спестим неприятните моменти, колкото е възможно по-скоро. В колко часа си легнахте снощи?
— Обикновено си лягам в десет часа. Снощи малко закъснях заради небрежността на Корнелия Робсън.
— Много добре. А какво чухте след това?
Мис ван Шойлер каза:
— Спя много леко.
— Великолепно! Това е истинско щастие за нас.
— Бях събудена от онази нахална млада жена, камериерката на мисиз Дойл, която и пожела лека нощ с ненужно висок глас според мен.
— А след това?
— Отново заспах. Събудих се от нечие присъствие в каютата си, но разбрах, че има някой в съседната каюта.
— В каютата на мисиз Дойл?
— Да. Тогава чух стъпки по палубата и след това някакъв плясък.
— Имате ли представа в колко часа беше това?
— Мога точно да ви кажа. Беше един и десет.
— Сигурна ли сте?
— Да. Погледнах малкия часовник до леглото си.
— Чухте ли изстрел?
— Не, нищо такова не чух.
— Но може би ви е събудил изстрел?
Мис ван Шойлер се замисли за миг и като наклони жабешката си глава, каза троснато:
— Да, може би.
— И нямате никаква представа каква е причината за плясъка, който сте чули?
— Съвсем не, знам отлично това.
Полковник Рейс запита бързо:
— Знаете ли?
— Разбира се. Стана ми неприятно от тези крадливи звуци, затова станах и отворих вратата на каютата. Мис Отърбърн се беше облегнала на парапета. Току-що беше пуснала нещо във водата.
— Мис Отърбърн? — попита с удивление Рейс.
— Напълно ли сте сигурна, че беше тя?
— Видях ясно лицето й.
— Тя забеляза ли ви?
— Не, не мисля.
Поаро се наведе напред.
— Как изглеждаше мис Отърбърн?
— Беше силно развълнувана.
Рейс и Поаро бързо се спогледаха.
— И след това? — подкани я Рейс.
— Мис Отърбърн се отдалечи към кърмата, а аз се прибрах в каютата.
Някой почука на вратата и влезе капитанът. Той държеше в ръка вързоп, от който капеше вода.
— Намерихме го, сър.
Рейс взе вързопа и започна да разгъва прогизналото кадифе. Отдолу се показа кърпичка от груб плат, оцветена в бледорозово, в която беше увит малък пистолет със седефена дръжка.
Рейс погледна победоносно Поаро и каза язвително:
— Видяхте ли, че съм прав. Бил е хвърлен зад борда.
Той протегна към него пистолета и запита:
— Какво ще кажете, мосю Поаро? Този ли е пистолетът, който сте видели онази нощ в хотел „Водопадът“?
Поаро го разгледа внимателно и каза тихо:
— Да, този е. Украсата е същата и… инициалите Ж. Б. Това е луксозен пистолет, направен за жени, но съвсем не е безобидно оръжие.
— Двадесет и два милиметров — измърмори Рейс. Той извади пълнителя. — Два куршума са изстреляни. Е, всичко е ясно.
Мис ван Шойлер се изкашля многозначително и попита:
— Ще ми върнете ли шала?
— Вашият шал, мадам?
— Да, това е моят кадифен шал.
Рейс взе прогизналата купчина.
— Ваше ли е това, мис ван Шойлер?
— Разбира се, че е мое! — отсече старата дама. — Изчезна снощи. Питах всички дали са го виждали.
Поаро погледна въпросително Рейс и той кимна леко в знак на съгласие.
— Къде го видяхте за последен път, мис ван Шойлер?
— Снощи, в салона. Когато реших да си лягам, не можах никъде да го намеря.
— Разбирате ли за какво е бил използван шалът ви? — Той го разстла и посочи с пръст малките обгорели дупки. — Убиецът е увил пистолета в него, за да заглуши изстрела.
— Какво нахалство! — заяви сърдито мис ван Шойлер и съсухрените й бузи се зачервиха.