Рейс каза:
— Бих се радвал, мис ван Шойлер, ако ми кажете дали сте познавали преди мисиз Дойл.
— Не се познавахме.
— Но сте слушали за нея?
— Знаех коя е, разбира се.
— Семействата ви не бяха ли близки?
— Моето семейство винаги е държало на положението си, полковник Рейс. Скъпата ми майка никога не би помислила да приеме някой от семейството Харц, които въпреки богатството си бяха хора без потекло.
— Това ли е всичко, което имате да ни кажете?
— Да, нямам какво повече да кажа. Линет Дойл беше възпитана в Англия и аз я видях за пръв път на този кораб.
Мис ван Шойлер се изправи. Поаро й отвори вратата и тя тържествено излезе.
Погледите на двамата мъже се срещнаха.
— Това е нейната версия и тя няма да се отклони от нея — каза Рейс. — Може би е истина. Не зная. Но Розали Отърбърн? Не очаквах това.
Поаро поклати объркано глава и внезапно удари с ръка по масата.
— Но това е безсмислено — извика той. — По дяволите! Безсмислено е!
Рейс по изгледа.
— Какво точно искате да кажете?
— Искам да кажа, че дотук всичко е съвсем ясно. Някой е искал да убие Линет Дойл. Някой е подслушал скандала снощи в салона. Някой се е промъкнал там и е взел пистолета, обърнете внимание, пистолета на Жаклин дьо Белфор, и е написал буквата Ж на стената… Толкова е просто, нали? Всички улики сочат, че Жаклин дьо Белфор е извършила убийството. И какво след това прави убиецът? Оставя проклетия пистолет, пистолета на Жаклин дьо Белфор, на палубата, за да го видят всички? Не, той или тя хвърля тази толкова изобличаваща улика зад борда. Защо, приятелю, защо?
— Да, странно.
— Това е повече от странно, това е невъзможно!
— Не е невъзможно, след като се е случило!
— Не това искам да кажа. Искам да кажа, че последователността на събитията е невъзможна. Тук нещо не е наред.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Полковник Рейс погледна с изненада колегата си. Той имаше причини да се възхищава от ума на Еркюл Поаро. Но сега не можа да проследи мисълта му. Въпреки това не зададе никакви въпроси. Рядко задаваше въпроси, но действуваше бързо и решително.
— Каква е следващата ни задача? Да разпитаме мис Отърбърн?
— Да, това може би ще ни помогне.
Розали Отърбърн влезе неохотно. Не беше нервна, а просто нямаше желание да говори.
— Е, какво има? — попита тя.
Рейс се зае да задава въпросите.
— Разследваме смъртта на мисиз Дойл — обясни той.
Розали кимна.
— Ще ми разкажете ли какво правихте снощи? Тя помисли за миг.
— Мама и аз си легнахме рано, преди единайсет часа. Не чухме нищо особено освен някакъв шум откъм каютата на доктор Беснер. Чух, че старият боботи нещо на немски. Разбира се, не знаех нищо до тази сутрин.
— Чухте ли изстрел?
— Не.
— Излизахте ли от каютата си снощи?
— Не.
— Сигурна ли сте?
Розали го изгледа.
— Какво искате да кажете? Разбира се, че съм сигурна.
— Да сте отивали например към дясната страна на кораба и да сте хвърляли нещо зад борда?
Лицето й пламна.
— Има ли някакъв закон против хвърлянето на неща зад борда?
— Не, разбира се. Но сте направили това, нали?
— Не. Казвам ви, че не съм излизала от каютата си.
— А ако някой ви е видял и…
Тя го прекъсна.
— Кой казва, че ме е видял?
— Мис ван Шойлер.
— Мис ван Шойлер ли? — запита тя с искрено учудване.
— Да. Мис ван Шойлер твърди, че е видяла от каютата си да изхвърляте нещо зад борда.
— Това е проклета лъжа — отсече Розали и като помисли за миг, попита: — В колко часа?
— В един и десет — отвърна Поаро.
Тя поклати замислено глава.
— Видяла ли е нещо друго?
Поаро я погледна въпросително и потърка брадичката си.
— Не, но е чула нещо.
— Какво е чула?
— Някои да се движи в каютата на мисиз Дойл.
— Разбирам — промълви Розали. Сега тя беше смъртно бледа.
— И вие твърдите, че не сте хвърляли нищо зад борда?
— Защо, за бога, трябва да хвърлям нещо зад борда в дванайсет часа през нощта?
— Трябва да има някаква безобидна причина за това.
— Безобидна? — повтори рязко момичето.
— Да. Виждате ли, мадмоазел, нещо, което не е било безобидно, е било хвърлено зад борда снощи.
Рейс мълчаливо й показа съдържанието на изцапания с кръв вързоп.
Розали Отърбърн се отдръпна назад.
— С… това ли е била убита?
— Да, мадмоазел.
— И вие мислите, че аз съм го направила? Каква глупост! Защо, за бога, да убивам Линет Дойл? Дори не я познавах!
Тя се изсмя презрително и стана.
— Всичко това е толкова нелепо.
— Имайте пред вид, мис Отърбърн — каза Рейс, — че мис ван Шойлер е готова да се закълне, че е видяла съвсем ясно лицето ви на лунната светлина.