Рейс го погледна изненадано.
— Може би.
— Така е, разбира се. Тя сигурно чете детективски романи, където не всичко е точно описано.
Рейс побутна малкия пистолет със седефена дръжка.
— Е, този приятел не би издал голям шум. Само лек пукот. Ако наоколо е било шумно, обзалагам се на десет срещу едно, че нищо е нямало да чуете.
— Да, досетих се за това.
Поаро взе кърпичката и внимателно я разгледа.
— Кърпичка на обикновен човек, а не на джентълмен. Струва колкото вълната, от която е направена. Най-много три пенса.
— Кърпичка на човек като Флитууд.
— Да, забелязах, че Андру Пенингтън има фина копринена кърпичка.
— А Фергюсън? — предложи Рейс.
— Може би я е купил, за да парадира с нея. Но тогава би трябвало да е цветна.
— И да я използува вместо ръкавица, за да не оставя отпечатъци — добави Рейс шеговито. — „Загадката на свенливата носна кърпичка.“
— Цвят съвсем като за младо момиче, нали? — Поаро я остави и взе шала, като отново прегледа следите от барут.
— Все пак странно…
— Какво?
— Бедната мадам Дойл. Лежеше толкова спокойно… с тази малка дупчица в главата — прошепна Поаро. — Спомняте ли си как изглеждаше?
Рейс го погледна въпросително.
— Знаете ли, предполагам, че се опитвате да ми кажете нещо, но нямам представа какво е то.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Някой почука на вратата.
— Влезте — извика Рейс.
Появи се един стюард.
— Извинете, сър — каза той на Поаро, — но мистър Дойл ви търси.
— Идвам.
Поаро стана и излезе от стаята. Изкачи се по стълбата към горната палуба и мина покрай каютата на доктор Беснер.
Саймън лежеше, подпрян на възглавници, със зачервено и трескаво лице. В очите му се четеше смущение.
— Благодаря ви, че дойдохте, мосю Поаро. Вижте, искам да ви помоля за нещо.
— Да?
Саймън се изчерви още повече.
— Става дума за Джеки. Искам да я видя. Мислите ли, имате ли нещо против да я помолите… да дойде тук, ако тя иска, разбира се. Знаете ли, лежах и си мислех… Това нещастно дете… все пак тя е само едно дете, държах се с нея отвратително и… — той започна за заеква и млъкна.
Детективът го изгледа с интерес.
— Искате да видите мадмоазел Жаклин? Ще я доведа.
— Много ви благодаря.
Поаро излезе да я потърси. Намери Жаклин дьо Белфор, сгушена в един ъгъл на панорамния салон. На коленете й имаше разтворена книга, но тя не четеше.
Поаро каза внимателно:
— Ще дойдете ли с мен, мадмоазел? Мосю Дойл иска да ви види.
Тя го погледна с удивление и смут. Изчерви се, след това пребледня.
— Саймън? Иска да ме види… да види мен? Недоверието й го трогна.
— Ще дойдете ли, мадмоазел?
— Да, разбира се.
Тя го последва покорно като уплашено дете. Поаро влезе в каютата.
— Ето я.
Тя пристъпи тихо и колебливо след него и застана, неспособна да говори, е очи, втренчени в Саймън.
— Здравей, Джеки. — Той също беше смутен. — Много ти благодаря, че дойде. Исках да кажа… искам да кажа, че…
Тогава тя го прекъсна. Заговори задъхано, отчаяно.
— Саймън, не аз убих Линет. Знаеш, че не съм направила това снощи бях като луда. О, ще ми простиш ли някога?
— Разбира се. Всичко е наред! Абсолютно всичко е наред! — Сега той говореше по-лесно. — Това исках да кажа. Помислих, че малко се тревожиш и…
— Да се тревожа? Малко? О, Саймън!
— Затова исках да те видя. Всичко е наред, разбираш ли? Снощи беше малко нервна, напрегната. Съвсем естествено.
— О, Саймън! Можех да те убия!
— Не, не с онази детска играчка…
— А кракът ти? Може би няма да можеш да ходиш.
— Слушай, Джеки, не ставай сантиментална. Веднага щом пристигнем в Асуан, ще ме прегледат на рентген и ще извадят този тенекиен куршум и всичко ще се оправи много бързо.
Жаклин преглътна два пъти, втурна се напред и коленичи пред Саймън, като зарови обляното си в сълзи лице в завивките му. Той я погали неловко по главата. Очите на двамата мъже се срещнаха. Поаро въздъхна и неохотно се отправи към вратата. Когато излизаше, чу откъслечен шепот:
— Как можах да бъда толкова жестока? О, Саймън… Толкова съжалявам.
Корнелия Робсън се беше облегнала на парапета. Тя обърна глава.
— О, вие ли сте, мосю Поаро? Не ви ли се струва някак страшно, че денят е толкова красив?
Поаро погледна небето.
— Когато слънцето свети, не можете да виждате луната — каза той. — Но когато слънцето го няма, да, когато слънцето го няма…
— Моля? — попита учудено Корнелия.
— Казах, мадмоазел, че когато слънцето залезе, изгрява луната. Така е, нали?.
— Е, да, разбира се.
Тя го изгледа подозрително. Поаро се засмя тихо.