— Взехте ли решение, Линет?
Тя отговори бавно:
— Жестока ли съм? Не съм сигурна, но мисля, че трябва да кажа „не“…
Той я прекъсна:
— Не го казвайте! Ще имате колкото искате време за това. Но мисля, че бихме били щастливи заедно.
— Виждате ли — каза Линет с виновен, почти детски тон, — така добре се забавлявам с всичко това — и тя показа с ръка. — Исках да превърна Уод Хол в идеала си за имение и мисля, че добре се справих, нали?
— Прекрасно е. Прекрасно е планирано, всичко е прекрасно. Вие сте много умна, Линет.
Той спря за миг и след това продължи:
— Харесвате Чарлтънбъри, нали? Разбира се, там има нужда от ремонт и модернизиране, но вие сте толкова способна в тези неща и това ви прави удоволствие.
— Но защо, разбира се, Чарлтънбърн е божествено място.
Тя говореше леко и с ентусиазъм, но вътрешно почувствува внезапен студ. Непозната нотка бе потрепнала в нея, нарушавайки пълното й задоволство от живота. Тя не анализира веднага това ново чувство, но по-късно, когато Уиндълшъм си отиде, се опита да разбере какво става в глъбините на сърцето й.
Чарлтънбъри, да, това беше. Станало й бе неприятно от споменаването на това име. Но защо? Чарлтънбъри беше доста известно място. Предните на Уиндълшъм го биха владели още но времето на кралица Елизабет. Да бъдеш господарка на Чарлтънбъри бе недостижимо положение в обществото, а Уиндълшъм беше една от най-добрите партии в Англия.
Разбира се, той не можеше да приеме сериозно Уод… Уод по никакъв начин не можеше да се сравни с Чарлтънбъри. Да, но Уод беше неин! Тя го бе видяла, купила, построила отново и променила, пръснала бе много пари по него. Той бе Нейна собственост — нейното кралство.
Но някак би изгубил значението си, ако се омъжи за Уиндълшъм. Какво биха правили с две имения? И, разбира се, трябваше да се откаже от Уод Хол.
Тя, Линет Риджуей, не би съществувала повече. Би била графиня Уиндълшъм, придавайки блясък на Чарлтънбъри и господаря му. Би била кралица-съпруга, а не кралица, както досега.
„Колко съм смешна“ — каза си Линет. Но интересно с каква неприязън посрещаше мисълта да напусне Уод…
А нямаше ли нещо друго, което да я безпокои?.
Странният, задавен глас на Джеки, когато казваше: „Ще умра, ако не се омъжа за него, ще умра, ще умра!“
Толкова вярва, толкова уверена. Дали тя, Линет, изпитваше същото към Уиндълшъм? — Със сигурност, не. Може би никога няма да изпита такива чувства към никого. Трябва да е чудесно — да чувствуваш това…
Шум от мотор долетя през отворения прозорец. Линет се изправи нетърпеливо. Това трябва да са Джеки и младият й приятел. Ще излезе да ги посрещне. Тя стоеше пред отворената врата, когато Жаклин и Саймън Дойл слязоха от колата.
— Линет! — Джеки се втурна към нея. — Това е Саймън. Саймън, да ти представя Лннет. Тя е най-прекрасното същество на света.
Линет видя висок млад мъж с широки рамене, тъмносини очи, къдрава кестенява коса, квадратна брадичка и момчешка, очарователна, пряма усмивка… Протегна ръка. Ръката, която стисна нейната, беше силна и топла. Приятно й стана от начина, по който я гледаше — с наивно, искрено възхищение. Джеки му бе казала, че тя е чудесна, и той явно мислеше същото.
Топло, сладостно опиянение се разля по вените и.
— Нали всичко е прекрасно? — каза тя. — Влезте, Саймън, и ми позволете да поздравя с добре дошъл новия си управител.
Когато ги водеше нагоре по стълбите, тя си помисли: „Аз съм безумно, безутешно щастлива. Харесвам приятеля на Джеки, страшно много го харесвам…“
И тогава внезапно със силна болка: „Колко е щастлива Джеки…“
8
Тим Алертън се облегна на плетения стол и прозявайки се, хвърли поглед към морето. След това бързо стрелна с очи майка си.
Мисиз Алертън беше приятна, белокоса жена на петдесет години.
Всеки път, когато поглеждаше сина си, тя строго свиваше устни, за да прикрие голямата си любов към него! Дори съвсем непознати хора рядко биваха заблудени от тази мимика, а самият Тим напълно я бе разгадал.
Той каза:
— Наистина ли харесваш Майорка, мамо?
— Е, евтино е — каза бавно мисиз Алертън.
— И студено — прибави Тим и леко потръпна. Беше висок, тънък, млад мъж с тъмна коса и тесни гърди. Устните му бяха красиво оформени, очите — пълни с тъга, а брадичката — безволева. Имаше тънки, деликатни ръце. Заплашен от туберкулоза преди няколко години, той никога не бе имал много здрава физика. Обществото очакваше от него „да пише“, но приятелите му знаеха, че въпросите относно литературната му дейност са нежелателни.
— За какво мислиш, Тим?
Мисиз Алертън бе нащрек. Умните й кафяви очи гледаха подозрително. Тим Алертън се засмя.