— А видяхте ли някого другиго когото и да е, когато погледнахте към палубата?
Настъпи дълга пауза. Розали напрегнато мислеше.
Накрая поклати решително глава.
— Не — каза тя. — Никого не видях.
Еркюл Поаро бавно кимна. Но очите му бяха мрачни.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
По един, по двама хората се промъкваха с тъжни лица в трапезарията, сякаш чувствуваха, че да седнеш да се храниш с желание е проява на голямо безсърдечие. С виновен вид туристите влизаха и заемаха местата си.
Тим Алертън пристигна няколко минути след майка си. Беше в много лошо настроение.
— Толкова съжалявам, че дойдохме на тази проклета екскурзия — изръмжа той.
Мисиз Алертън поклати печално глава.
— Аз също, скъпи. Това прекрасно момиче! Каква загуба! Като си помисля само, че някой хладнокръвно я е застрелял. Ужасно е, че има такива хора. И онова бедно дете.
— Жаклин?
— Да, сърцето ме боли за нея. Толкова е нещастна.
— По-добре да не се разхожда наоколо и да стреля с играчки, които съвсем не са безопасни — каза без съчувствие Тим, като си взе от маслото.
— Може би животът й не е бил лек.
— О, за бога, не се дръж майчински с всички.
— Ти наистина си в много лошо настроение, Тим.
— Да, така е. Защо се учудваш?
— Не разбирам защо си ядосан, когато всичко е толкова тъжно.
Тим каза нервно:
— Колко си сантиментална! Изглежда, не разбираш, че не е шега да те замесят в убийство.
Тя го погледна с леко безпокойство.
— Но сигурно.
— Точно така. Няма никакво, „но сигурно“. Всеки на този проклет кораб е заподозрян — и ти, и аз, и всички други.
— Практически е така, но в същност е толкова смешно — възрази мисиз Алертън.
— Няма нищо смешно, когато става дума за убийство! Можеш да си седиш тук, драга, и да излъчваш доброта и почтеност, но това няма да направи никакво впечатление на куп неприятни полицаи в Шелал или Асуан.
— Може би дотогава ще разберем истината.
— Откъде знаеш?
— Мосю Поаро може да открие какво е станало.
— Този стар шарлатанин? Нищо няма да открие. Знае само да се хвали и да си реше мустаците.
— Добре, Тим — каза мисиз Алертън — дори ако всичко това е вярно, трябва да приемем нещата, каквито са, без да се тревожим напразно.
Но лицето на сина й беше все така мрачно.
— И онези проклети перли изчезнаха.
— Перлите на Линет?
— Да. Изглежда, че някой ги е задигнал.
— Предполагам, че това е била причината за убийството.
— Защо? Смесваш две напълно различни неща.
— Кой ти каза, че са изчезнали?
— Фергюсън. Казал му онзи здравеняк, приятелят му от машинното отделение, а той го научил от камериерката.
— Това бяха прекрасни перли — заяви тя.
Поаро седна до тях, като се поклони на мисиз Алертън.
— Малко закъснях — каза той.
— Сигурно сте били зает отговори мисиз Алертън.
— Да, имах много работа.
Той поръча още една бутилка вино.
— Имаме толкова различен вкус — каза тя. — Вие пиете винаги вино, Тим пие уиски и сода, а аз опитвам поред всички видове минерална вода.
— О, така ли! — възкликна Поаро. Той се вгледа в нея за миг и си каза: „Това не е лоша идея…“
След това сви нетърпеливо рамене и като прогони неочакваната мисъл, започна да бъбре за други неща.
— Тежко ли е ранен мистър Дойл? — запита мисиз Алертън.
— Да, раната му е твърде сериозна. Доктор Беснер се надява по-скоро да пристигнем в Асуан, където ще прегледат крака му на рентген и ще извадят куршума. Но предполага, че няма да остане сакат.
— Бедният Саймън — въздъхна тя. — До вчера беше толкова щастлив, имаше всичко на света. Сега красивата му съпруга е убита, а той лежи безпомощен. Все пак се надявам…
— Какво се надявате, мадам? — попита Поаро, защото тя замълча.
— Надявам се, че не е много сърдит на онова бедно дете.
— На мадмоазел Жаклин? Напротив. Беше много разтревожен за нея.
Той се обърна към Тим.
— Знаете ли, тук човек трябва да бъде малко психолог. Той беше вбесен, когато мадмоазел Жаклин ги преследваше навсякъде. Но сега, след като тя стреля в него и го рани опасно и може би го осакати за дял живот, гневът му изчезна. Можете ли да разберете това?
— Да — каза замислено Тим, — мисля, че мога. Отначало се е почувствувал като глупак.
Поаро кимна.
— Прав сте. Достойнството му е било засегнато.
— Но сега, ако човек погледне по-внимателно, тя е тази, която се прави на глупачка. Всеки я обвинява и така…
— И така той може великодушно да й прости — завърши мисиз Алертън. — Какви деца са мъжете!
— Дълбоко погрешно изявление, което жените винаги правят — измърмори Тим.