И тук видяха белезите на богатството — скъпи дрехи, тоалетни принадлежности, както и няколко документа и писма, всичко в пълен ред.
Следващата беше двойната каюта на Поаро и над нея — тази на Рейс.
— Едва ли ги е скрил тук — каза полковникът.
— Възможно е — възрази Поаро. — Веднъж разследвах убийство в Ориент експрес. Имаше една историйка с червено кимоно. То бе изчезнало, но трябваше да е във влака. И къде мислите, че го намерих? В своя заключен куфар! Това беше истинско нахалство!
— Е, да видим дали сега някой е бил нахален с нас…
Но крадецът на перлите не бе проявил дързост към Еркюл Поаро или полковник Рейс.
След като заобиколиха кърмата, те претърсиха внимателно каютата на мис Бауърс, но не намериха нищо подозрително. Носните й кърпички бяха от обикновен лен с инициали.
В каютата на семейство Отърбърн Поаро отново прояви голямо усърдие, но без резултат.
Следващата каюта беше на Беснер. Саймън Дойл лежеше на леглото. Край него поднос с недокосната храна.
— Нямам апетит — каза той виновно.
Изглеждаше трескав и много по-зле, отколкото по-рано през деня. Поаро разбра тревогата на Беснер да го закара колкото е възможно по-скоро в болница, където да получи подходящо лечение. Дребничкият белгиец обясни за какво са дошли и Саймън кимна одобрително. Беше изумен, когато разбра, че перлите, които мис Бауърс е върнала, се оказали имитация.
— Напълно ли сте сигурен, мосю Дойл, че съпругата ви не е взела на кораба фалшива огърлица вместо истинската?
Саймън поклати решително глава.
— Сигурен съм, че не. Линет обичаше тези перли и ги носеше навсякъде. Те бяха застраховани срещу всякакъв риск и мисля, че беше малко небрежна поради това.
— Тогава трябва да продължим търсенето. Той започна да отваря чекмеджетата. Рейс атакува един куфар.
Саймън ги погледна с изненада.
— Вижте, да не би да мислите, че старият Беснер ги е задигнал?
Поаро сви рамене.
— Може би. В крайна сметка какво знаем за доктор Беснер? Само това, което той ни казва.
— Но той не би могъл да ги скрие тук, без да го видя.
— Не би могъл днес да скрие нещо, без да го видите. Не знаем кога е станала подмяната. Може да е сменил перлите преди няколко дни.
— Да, наистина.
Но търсенето беше безрезултатно.
В каютата на Пенингтън двамата прегледаха внимателно едно куфарче, пълно с правни и делови документи, повечето, от които трябваше да бъдат подписани от Линет.
Поаро поклати унило глава.
— Тук няма нищо нередно и подозрително. Съгласен ли сте?
— Напълно. Очевидно той не е глупак. Ако е имал някакъв компрометиращ документ, като пълномощно или нещо подобно, първото нещо, което би направил, е да го унищожи.
— Да, така е.
Поаро взе един тежък колт от най-горното чекмедже на шкафа, огледа го и го сложи обратно.
— Значи все още има хора, които пътуват с револвери.
— Да, доста интригуващо. Но Линет Дойл не е била застреляна с пистолет от такъв калибър. — Рейс замълча и прибави: — Знаете ли, опитвах се да отговоря на въпроса ви, защо пистолетът е бил хвърлен във водата. Може би убиецът го е оставил в каютата на Линет Дойл и някой друг, някое друго лице го е взело и хвърлило в реката?
— Да, помислих за това. Възможно е. Но тогава възникват редица въпроси. Кое е било това друго лице? Какъв интерес е имало да прикрие Жаклин дьо Белфор, като вземе пистолета? Какво е правело там другото лице? Единственият човек, когото знаем, че е влизал в каютата, е мадмоазел ван Шойлер. Възможно ли е тя да го е взела? Защо ли е искала да прикрие Жаклин дьо Белфор? И освен това каква друга причина е имала, за да вземе пистолета?
— Може би е познала шала си, уплашила се е и е хвърлила всичко във водата — предположи Рейс.
— Е, да, шала, но защо се е отървала и от пистолета? Все пак съгласен съм, че това е някакъв отговор. Но е толкова тромав! И вие още не сте обърнали внимание на един аспект относно шала…
След като излязоха, Поаро предложи Рейс да претърси останалите каюти — на Корнелия, Жаклин и двете празни в края на палубата, а той да поговори със Саймън Дойл. И така детективът закрачи обратно по палубата и влезе отново в каютата на Беснер.
Саймън каза:
— Вижте, абсолютно съм сигурен, че вчера тук бяха истинските перли. Досега мислех за това.
— Защо, мосю Дойл?
— Защото Линет — той трепна, когато произнесе името на жена си — ги държеше в ръце и говореше за тях точно преди вечеря. Тя разбираше от перли. Сигурен съм, че щеше да разбере, ако бяха фалшиви.
— Да, но това е била много добра имитация. Кажете ми, мадам Дойл винаги ли държеше перлите при себе си? Да ги е заемала на някоя приятелка например?