Жаклин пусна ръката на сестрата и се отдалечи. Облегна се на парапета с гръб към другите двама.
— Според мен никога не трябва да се отчайваме — каза мис Бауърс. — Очевидно мистър Дойл има много силен организъм. Може би никога не е боледувал през живота си. Това е в негова полза. Но безспорно повишаването на температурата е опасен признак и…
Тя поклати глава, приглади отново маншетите си и бързо се отдалечи.
Жаклин се обърна и залитайки, се отправи към каютата си, заслепена от сълзи. Една ръка я хвана за лакътя и я подкрепи. Тя погледна със замъглени от сълзи очи и видя Поаро до себе си. Облегна се леко на него и двамата влязоха в каютата й.
Жаклин се отпусна на леглото и избухна в ридания.
— Той ще умре! Ще умре! Зная, че ще умре… И заради мен, заради мен…
Поаро сви рамене и поклати тъжно глава.
— Сторенето е сторено. Човек не може да го върне назад. Късно е да съжалявате.
Тя заради още по-силно.
— Той ще умре заради мен. А толкова, толкова го обичам…
— Твърде много — въздъхна той.
Поаро бе помислил това отдавна, в ресторанта на Блонден и сега мислеше така.
— Във всеки случай не вярвайте на мис Бауърс — каза след кратко колебание той. — Медицинските сестри винаги са толкова мрачни! Нощната сестра винаги е изненадана, когато намери пациента си жив вечерта; дневната сестра винаги е изненадана, когато го намери жив сутринта! Виждате ли, те прекалено много знаят за евентуалните последствия. Когато човек кара кола, лесно може да си каже: „Ако някоя кола се появи от тази пресечка, ако този камион даде внезапно заден ход, ако колелото на автомобила срещу мен изхвърчи или ако някое куче скочи от плета върху ръката ми — е, добре, тогава може би ще бъда убит!“ Но хората обикновено не допускат, че тези неща ще се случат, и вярват в благополучния край на пътуването. Разбира се, човек е склонен да мисли обратното, ако е преживял катастрофа или е бил свидетел на една или повече катастрофи.
Жаклин почти се усмихна през сълзи:
— Опитвате се да ме утешите ли?
— Господ знае какво се опитвам да направя! Не трябваше да идвате на тази екскурзия.
— Да… не трябваше. Толкова е ужасно. Но всичко скоро ще свърши.
— Да, да, разбира се.
— Саймън ще отиде в болница, ще го лекуват, както трябва, и всичко ще бъде наред.
— Държите се като дете! „И те живели щастливо до края на живота си.“ Така е, нали?
Лицето й внезапно пламна.
— Мосю Поаро, съвсем не исках да кажа, че…
— Много рано е да се мисли за това! Така казват лицемерно в такива случаи, нали? Но вие имате малко френска кръв, мадмоазел дьо Белфор, и можете да признаете фактите дори ако не са много благоприлични. Кралят е мъртъв, да живее кралят! Слънцето е залязло и луната изгрява. Така ли е?
— Вие не разбирате. Той просто ме съжалява, ужасно ме съжалява, защото знае колко е мъчителна за мен мисълта, че съм го ранила толкова тежко.
— Е, да, чистото съжаление е нещо много благородно — каза насмешливо Поаро.
Той я погледна със смесени чувства и прошепна на френски:
След това излезе отново на палубата. Полковник Рейс, който беше там, веднага го извика.
— Поаро, къде сте? Търсих ви. Имам една идея.
Като го хвана подръка, той го поведе по палубата.
— Спомняте ли си една случайна забележка на Дойл? Отначало почти не обърнах внимание. Той спомена за някаква телеграма.
— Да, наистина.
— Може би няма значение, но човек трябва да използува всяка възможност. По дяволите, две убийства и все още се лутаме в неведение.
— Не, не се лутаме. Сега всичко е ясно като бял ден.
Рейс го изгледа изненадан.
— Имате някакво предположение?
— Нещо повече от предположение. Сигурен съм.
— Откога?
— След смъртта на Луиз Бурже.
— По дяволите, ако разбирам нещо!
— Но, приятелю! Фактите са толкова очевидни. Има само някои неясни моменти, спънки и затруднения. Виждате ли, около личност като Линет Дойл има много омраза, ревност, завист, дребнавост. Нещо като бръмчащ рояк мухи…
— Знаете всичко, така ли? — удиви се другият. — Не бихте казали това, ако не сте сигурен. Не мога да твърдя, че ми е особено ясно. Разбира се, имам известни съмнения…
4
Б. пр.