— Не — отвърна Поаро.
Намериха Пенингтън в малката всекидневна на долната палуба. Пишеше писма. Той вдигна симпатичното си, гладко избръснато лице и попита:
— Нещо ново?
— Не чухте ли изстрел?
— Е, сега, когато ми казвате, мисля, че чух някакъв трясък, но дори не помислих… Кой е застрелян?
— Мисиз Отърбърн.
— Мисиз Отърбърн? — Пенингтън беше изумен. — Каква изненада! Мисиз Отърбърн — той поклати глава. — Нищо не разбирам. — Понижи глас и прибави: — Джентълмени, боя се, че на кораба има убиец маниак. Трябва да направим нещо, за да се защитим.
— Мистър Пенингтън, откога сте в тази стая? — попита Рейс.
— Момент — Пенингтън леко поглади брадичката си. — Струва ми се, че от около двайсет минути.
— И не сте излизали?
— Не, разбира се.
Той ги погледна въпросително.
— Виждате ли, мистър Пенингтън — каза Рейс. — Мисиз Отърбърн беше застреляна с вашия револвер.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Мистър Пенингтън беше смаян. Мистър Пенингтън просто не можеше да повярва.
— Е, джентълмени — каза той, — това е много сериозен случай.
— Изключително сериозен за вас, мистър Пенингтън.
— За мен? — изненадано вдигна вежди Пенингтън. — Но, драги, по време на изстрела аз бях тук и кротко пишех писма.
— Може би имате свидетел, който да докаже това.
Пенингтън поклати глава.
— Хм, не, но е съвсем невъзможно да се кача на горната палуба, да застрелям бедната жена (а и защо да я убивам?) и да сляза долу, без никой да ме види. По това време на деня в салона има много хора.
— Как си обяснявате факта, че е използван вашият пистолет?
— Страхувам се, че тук имам вина. Спомням си, че в началото на пътуването говорихме за огнестрелни оръжия една вечер в салона. Тогава споменах, че когато пътувам, винаги нося револвер със себе си.
— Кои бяха там?
— Не мога да си спомня точно. Мисля, че повечето от пътниците. Във всеки случай имаше много хора. — Да, наистина, тук имам вина. — Той поклати глава и продължи: — Първо Линет, след това камериерката й, а сега мисиз Отърбърн. В това няма никаква логика!
— Имаше логика — каза Рейс.
— Така ли?
— Да, мисиз Отърбърн точно ни обясняваше, че е видяла едно лице да влиза в каютата на Луиз. Преди да успее да ни каже името му, бе застреляна на място.
Андру Пенингтън избърса лицето си с тънка копринена кърпа.
— Това е ужасно — прошепна той.
Поаро каза:
— Мосю Пенингтън, бих искал да обсъдя е вас някои аспекти на този случай. Ще дойдете ли в каютата ми след половин час?
— С удоволствие.
Но тонът му не беше очарован. Нито той самият изглеждаше очарован. Рейс и Поаро се спогледаха и бързо излязоха от стаята.
— Хитър, стар дявол. Но е уплашен, нали? — каза Рейс.
— Да, разтревожен е нашият мистър Пенингтън.
Те се качиха отново на горната палуба. Мисиз Алертън излезе от каютата си и като видя Поаро, му махна настойчиво с ръка.
— Мадам?
— Бедното дете! Кажете ми, има ли двойна каюта, където да се настаня с нея? Тя не бива да се връща в каютата, в която е била с майка си, а моята е единична.
— Това може да се уреди. Много сте любезна.
— Най-обикновено внимание. Освен това наистина обичам това момиче. Винаги съм имала слабост към нея.
— Много ли е разстроена?
— Ужасно. Изглежда, че е била силно привързана към тази непоносима жена. Затова е толкова трогателна. Според Тим майката пиела. Вярно ли е?
Поаро кимна.
— О, бедната жена, не трябва да я съдим. Но животът на дъщеря й, изглежда, не е бил лек.
— Да, мадам. Тя е много горда и много предана.
— Високо ценя предаността. Днес не е на мода. Тя е странно момиче — сдържана, горда, решителна и, както предполагам, с много добро сърце под навъсената външност.
— Виждам, че съм я поверил в добри ръце.
— Да, не се безпокойте. Ще се грижа за нея. Мисля, че ще станем приятелки.
Мисиз Алертън се върна в каютата. Поаро се отправи към мястото на трагедията.
Корнелия все още беше там. С разширени от ужас очи тя го запита:
— Не разбирам как човекът, който я е застрелял, е избягал, без да го видите, мосю Поаро?
— Да, как? — като ехо се обади Жаклин.
— Не е изчезнал като по чудо, мадмоазел. Имало е три различни начина, по които е могъл да се измъкне.
Жаклин го погледна учудено.
— Три начина?
— Може да е избягал надясно или наляво, но не виждам къде другаде — каза с недоумение Корнелия.
Жаклин се засмя и сви вежди.
— Но, разбира се — каза след малко тя. — В една плоскост той би могъл да се движи в две посоки, но също и под прав ъгъл, тоест трудно би могъл да се изкачи, но лесно да слезе.