— Мисля, просто мисля — стресна се Поаро. — Размишления върху Смъртта. „Смъртта, изразена в десетични дроби“ от Еркюл Поаро. Една от известните му монографии.
— Мосю Фергюсън — каза Поаро, — вие сте много нахален млад човек.
— Извинете, обичам да нападам символите на властта.
— Аз символ на властта ли съм?
— Разбира се. Какво мислите за нея?
— За мис Робсън?
— Да.
— Мисля, че е решително момиче.
— Прав сте. В нея има пламък и воля. Само привидно изглежда кротка. Тя е… по дяволите, колко я харесвам. Не би било лошо да се заема със старата дама. Ако я настроя напълно срещу себе си, ще имам по-големи шансове при Корнелия.
Той се завъртя на пети и влезе в панорамния салон. Мис ван Шойлер седеше на обичайното си място и плетеше. Изглеждаше по-надменна отвсякога. Фергюсън се отправи към нея. Поаро влезе тихо и седна на дискретно разстояние, като си даде вид, че е погълнат от някакво списание.
— Добър ден, мис ван Шойлер.
Тя вдигна за секунда очи и измърмори студено:
— Добър… ден.
— Вижте, мис ван Шойлер, искам да говоря с вас за нещо много важно. Става дума за следното. Искам да се оженя за вашата племенница.
Кълбото прежда на мис ван Шойлер падна на земята и се затъркаля стремително по пода.
— Трябва да сте обезумели, млади човече — каза тя със смразяващ глас.
— Съвсем не. Реших да се оженя за нея и я помолих да стане моя жена!
Мис Ван Шойлер му хвърли леден поглед; със същия поглед би удостоила и някой странен вид бръмбар.
— Така ли? И предполагам, че тя ви е отговорила както трябва?
— Отказа ми.
— Естествено.
— Съвсем не е „естествено“. Ще продължа да я моля, докато се съгласи.
— Уверявам ви, сър, че ще взема мерки, за да предпазя младата си племенница от подобно преследване — отсече тя.
— Какво имате против мен?
Мис ван Шойлер само сви вежди и силно дръпна преждата, за да я навие отново, като даде да се разбере, че разговорът е приключил.
— Хайде, кажете какво имате против мен? — настоя мистър Фергюсън.
— Мисля, че това е съвсем очевидно, мистър… не знам името ви.
— Фергюсън.
— Мистър Фергюсън. — Мис ван Шойлер произнесе името му с явно отвращение. — Абсолютно безполезно е да се обсъжда подобно предложение.
— Искате да кажете, че не съм достоен за нея?
— Мислех, че това ви е съвсем ясно.
— В какъв смисъл не съм достоен?
Мис ван Шойлер отново не отговори.
— Аз имам две ръце, два крака, добро здраве, здрав разум. Това не е ли достатъчно?
— Има неща като обществено положение, мистър Фергюсън.
— Общественото положение е измислица!
Вратата се отвори и влезе Корнелия. Тя спря като закована, като видя страшната леля Мари да говори с кандидата й за женитба.
Непоносимият мистър Фергюсън обърна глава, усмихна се широко и извика:
— Корнелия, елате тук. Току-що поисках ръката ви в пълно съответствие с доброто възпитание.
— Корнелия, давала ли си надежди на този млад човек? — попита мис ван Шойлер с глас, пълен със заплаха.
— Не, не, разбира се… искам да кажа, че не съвсем…
— Какво искаш да кажеш?
— Не ме е насърчавала — помогна й мистър Фергюсън. — Идеята е само моя. Тя не ми отказа грубо, защото има добро сърце. Корнелия, леля ви мисли, че не съм достоен за вас. Това, разбира се, е истина, но не в този смисъл, който тя има пред вид. Моето чувство за нравственост сигурно не е така високо като вашето, но тя счита, че главна пречка за нашия брак е голямата разлика в общественото ни положение.
— Това според мен е напълно ясно на Корнелия — каза мис ван Шойлер.
— Така ли е? — погледна я въпросително Фергюсън. — Заради това ли не искате да се омъжите за мен?
— Не, не е заради това. — Лицето на Корнелия се покри с гъста руменина. — Ако… ви харесвах, щях да се оженя за вас без значение кой сте.
— Но вие не ме харесвате?
— Мисля, че… сте просто ужасен. Начинът, по който говорите… Нещата, за които говорите… Никога не съм срещала човек като вас. Аз…
Тя се задави и избяга от стаята.
— Като начало не е много лошо — обобщи Фергюсън. Той се настани удобно в стола, погледна към тавана, подсвирна и като кръстоса краката си в мръсни панталони, отбеляза: — Отсега нататък ще се обръщам към вас с „лельо“.
Мис ван Шойлер потрепера от ярост.
— Веднага напуснете тази стая или ще извикам стюарда.
— Платил съм билета си и не могат да ме изгонят от салона, който е за всички. Но да бъде както искате.
И като си затананика безгрижно „Ио, хо, хо и бутилка ром“, той стана и бавно се отправи към вратата.
Задушавайки се от гняв, мис ван Шойлер с мъка се изправи на крака. Като наруши дискретното си усамотение зад списанието, Поаро скочи, за да вземе кълбото с прежда.