— Но мистър Дойл не би могъл да я убие — възрази Корнелия.
— Не, съучастницата му е направила това. Саймън Дойл поиска да види Жаклин колкото е възможно по-скоро. Дори ме помоли да ги оставя сами. Тогава й е казал за новата опасност. Трябвало е веднага да действуват. Знаел е къде са скалпелите на Беснер. След убийството скалпелът е измит и върнат на мястото му и задъханата Жаклин, закъсняла много за обяд, се отправя бързо към трапезарията.
Но все още не всичко е наред, защото мадам Отърбърн е видяла Жаклин да влиза в каютата на Луиз Бурже. Тя незабавно идва да съобщи това на Саймън. Убийцата е Жаклин. Спомняте ли си как Саймън извика на бедната жена? Помислихме, че е от нерви. Но вратата беше отворена и той се опитваше да предупреди Жаклин за опасността. Тя го чу и действува светкавично. Спомнила си е, че Пенингтън е говорил за някакъв револвер. Взела го е, промъкнала се до каютата, подслушала е разговора и в критичния миг е стреляла. Веднъж тя се похвали, че е добър стрелец, и това се оказва вярно.
След това отбелязах, че убиецът е могъл да избяга по три начина. Исках да кажа, че е могъл да отиде към кърмата (тогава престъпникът би бил Тим Алертън), да скочи на долната палуба, което е малко вероятно, или да влезе в някоя каюта. Каютата на Жаклин беше през две врати от каютата на доктор Беснер. Тя е трябвало само да хвърли пистолета, да изтича вътре, да се разроши и да скочи в леглото. Било е рисковано, но е нямало друг изход.
Настъпи мълчание. След това Рейс попита:
— Какво е станало с куршума от първия изстрел на момичето срещу Дойл?
— Мисля, че се е забил в масата. Там има прясна дупка. Предполагам, че Дойл е имал време да го извади с джобно ножче и да го хвърли през прозореца. Разбира се, той си е осигурил резервен патрон, за да изглежда, че е имало само два изстрела.
— Пимислили са за всичко — въздъхна Корнелия. — Това е ужасно!
Поаро замълча. Но това не бе от скромност, защото очите му говореха: „Грешите. Забравили са Еркюл Поаро.“
На глас той каза:
— А сега, докторе, да поговорим с пациента ви.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Много по-късно същата вечер Еркюл Поаро почука на вратата на една каюта. Чу се глас:
— Влезте.
Той влезе. Жаклин дьо Белфор седеше на един стол. На друг, близо до стената, седеше едрата стюардеса.
— Може ли да излезе?
Поаро кимна на жената и тя напусна каютата. Той дръпна стола и седна до Жаклин. И двамата мълчаха. Лицето на Поаро беше тъжно.
Накрая заговори тя.
— Е, всичко свърши! — Подценихме ви, мосю Поаро.
Поаро въздъхна и разпери ръце. Сякаш някаква странна сила му пречеше да говори.
— Все пак нямахте много доказателства. Напълно сте прав, разбира се, но ако ви бяхме заблудили…
— Другояче не би и могло да бъде, мадмоазел.
— Доказателствата ви са достатъчни за един логичен ум, но едва ли ще убедят съда. О, знам, че нищо не може да се направи. Вие така изненадахте Саймън, че той веднага рухна. Загуби ума и дума бедният и призна всичко — тя поклати глава, — той се отчайва пред бедите.
— Но вие не падате духом.
Жаклин внезапно се засмя — странен, предизвикателен, весел смях.
— Да, така е, аз никога не падам духом. — Бързо го изгледа и изведнъж каза: — Не ме съжалявайте толкова много! Съжалявате ме, нали?
— Да.
— Но не бихте ме освободили?
— Не — каза тихо Еркюл Поаро.
Тя кимна мълчаливо.
— Няма смисъл да бъдем сантиментални. Отново мога да го извърша… Вече съм опасна за другите. Сама чувствувам това… — и продължи мрачно: — Толкова е лесно да убиваш хора. Започваш да чувствуваш, че това няма значение… И само ти имаш значение! Опасно е.
След кратка пауза тя каза с лека усмивка:
— Направихте всичко, което можахте, за мен. Онази нощ в Асуан ми казахте да не отдавам сърцето си на злото… Знаехте ли тогава какво мислех?
Той поклати глава.
— Знаех само, че казвам истината.
— Да, това беше истината. Тогава можех да спра. Бях близо до това… Можех да кажа на Саймън, че се отказвам. Но тогава може би… — Тя замълча и прибави: — Искате ли да ви разкажа всичко? От самото начало?
— Ако вие искате.
— Да, мисля, че искам. Това беше една най-обикновена история. Виждате ли, Саймън и аз се обичахме…
Тонът, с който изрече това, беше небрежен, думите — сухи, но в тях се чувствуваше напрежение…
— За вас любовта е била достатъчна, но не и за него — каза просто Поаро.
— Може би сте прав. Но не разбирате напълно Саймън. Той винаги страстно се е стремял към парите, защото обичаше всички неща, които могат да се купят с тях — коне, яхти, спортни принадлежности, — всички хубави неща, които един мъж желае да притежава. А никога не бе могъл да има нито едно от тях. Саймън е много просто устроен. Той е като децата — иска всичко и веднага. И въпреки това не се е оженил по сметка за някоя отвратителна жена. Не е такъв. Тогава го срещнах и… като че ли всичко беше наред. Само не знаехме кога ще можем да се оженим. Той бе имал хубава работа, но я беше загубил. Вината за това отчасти била негова. Опитал се да направи нещо с някакви ценни книжа и веднага го хванали. Не вярвам, че наистина е искал да измами когото и да било. Просто е помислил, че това е нещо обикновено за Сити.